Престолът от драконова кост

С ужасена въздишка Саймън изпълзя от черната паст на подземието към бледосинята пукнатина във вратата. Образите на мъртъвците, застинали в камъка върху древните си гробове, не смутиха преминаването му. Той избута с рамо тежката врата на криптата и потъна в избуялата влажна трева на гробището.

Струваше му се, че е прекарал безкрайни години в тъмните дупки долу и сега кръглата, с цвят на слонова кост луна, зареяна в надвисналата тъмнина, му заприлича на поредния тунел, който обаче водеше към едно прохладно, светло кътче отвъд синевата, към страна на искрящи реки и забрава. Доближи лицето си до земята и усети влагата на стръковете, смачкани под него. Като пръсти през тревата стърчаха износени от времето камъни; или бяха разхвърляни на счупени парчета, гравирани от лунната светлина с мървешкобледи оттенъци, безмълвни и безжизнени, като древните покойници, върху чиито гробове бяха поставени.

В съзнанието на Саймън неясният промеждутък от времето между последните огнени минути в кабинета на доктора и къпещата се в нощта трева в настоящето беше така далечен, като почти навидимите облаци, които плуваха по небето. Крясъците и жестоките пламъци, горящото лице на Моргенес, очите на Приратес, зейнали като черни дупки в тъмнината — всичко това беше толкова истинско, колкото и дъхът, който сега си поемаше. Подземието беше само отшумяла, полузабравена болка, мъгла от гласове и безсмислена лудост. Той си спомняше грубите стени и паяжините, безкрайните криволичещи галерии. Имаше като че ли и много ярки съновидения за тъга и за смъртта на красиви неща. Чувстваше се крехък и безсилен като изсъхнал есенен лист. Осъзна, че най-после е изпълзял от подземието. Коленете и ръцете му бяха разранени, дрехите му — разкъсани, а спомените му бяха потънали в тъмнина. Нито един от тях не беше достатъчно реален. Поне не колкото земята, върху която лежеше в момента, в обления от лунна светлина и потънал в покой двор на гробището.

Сънят притискаше тила му с нежната си, но тежка ръка. Той се бореше с него — изправи се и разтърси глава. Не можеше да си позволи да спи тук. Доколкото си спомняше, от входа в стаята на доктора никой нямаше да успее да тръгне по петите му, но тази подробност не бе кой знае каква утеха. Враговете му разполагаха с войници, с коне и с пълномощия от краля.

Сънливостта му бе изместена от страх и доста гняв. Бяха му откраднали всичко — приятелите, дома, ала нямаше да му отнемат живота и свободата. Внимателно се огледа и избърса сълзите, бликнали от страх и изтощение.

Крепостната стена на Ерчестър се издигаше на около два и половина километра като каменен пояс, облян от лунна светлина, който разделяше спящите граждани от гробището и от останалия свят. Пред външната порта се простираха смътните очертания на пътя Велдхелм. Отдясно на Саймън той завиваше на север към хълмовете, а вляво следваше река Имстрека, като прекосяваше обработваемите земи под Свертклиф, минаваше през Фолшайър и се губеше сред ливадите далеч на изток.

Градовете, разположени по главния път, бяха най-вероятно първите места, където Еркинската гвардия щеше да търси един беглец. Освен това по-голямата част от пътя криволичеше през фермите в долината Асу, където щеше да му е много трудно да намери скривалище, ако му се наложеше да се отклони от пътя.