Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Дом за мен. Дом под земята. Легло, в което да заспя, да спя, да спя, докато и Приратес, и кралят, и войниците си отидат…“
Няколко колебливи стъпки и вече стоеше до леглото. Матракът бе чист като плащаницата на светец. От една ниша над леглото го гледаше лице — прекрасно одухотворено лице на жена. Това бе статуя. Нещо обаче не бе както трябва: линиите бяха прекалено рязко очертани, очите — твърде големи и дълбоки, скулите — високи и остри. И все пак това беше изключително красиво лице, изваяно в гладкия камък, замръзнало навеки в тъжна, загадъчна усмивка.
Той протегна ръка, за да докосне каменната буза, и неволно бутна с крака си рамката на леглото: съвсем леко, като докосване от паяк. Леглото се разпадна на прах. Миг по-късно пред ужасения му поглед бюстът в нишата се превърна в ситна пепел под пръстите му, чертите на жената се стопиха за миг. Той пристъпи несигурно крачка назад. Сферата проблесна и светлината й бавно намаля до слабо мътно сияние. Палецът на крака му се изравни със стола и изящния фонтан и миг по-късно самият таван започна да се сипе отгоре. Заплетените лози се превърнаха в ситен прах. Сферата примигна, когато той се втурна към вратата, а след като изскочи в коридора, изгасна съвсем.
Останал отново в тъмнина, той чу плач. Тръгна олюлявайки се напред, сред безкрайния мрак — чудеше се кое ли е това същество, чиито сълзи все още не бяха изтекли.
Времето сякаш течеше на пресекулки. Някъде беше изпуснал изтощения кристал — да лежи завинаги в тъмнината, като малка перла в дълбините на незнайно море. С последната здрава частица от обърканите си мисли, които се рояха, необезпокоявани повече от светлината, осъзна, че продължава да се движи надолу.
„Надолу. В ямата. Надолу.
Накъде? Към какво?
От сянка към сянка, както винаги пътува един прислужник.
Мъртъв идиот. Призрачен идиот…“
Продължаваше да върви без посока… Спомни си за Моргенес, с рядката му брадица, пламнала в огън, спомни си за блестящата комета, потопила Хейхолт в червена светлина… спомни си за самия себе си, как слиза — изкачва се? — из черното пространство на небитието, като малка студена звезда. Носи се без посока.
Празнотата беше пълна. Тъмнината — в началото просто липса на светлина и живот — започна да добива собствени измерения. Ставаше тясна и задушаваща, когато тунелите се стесняваха и Саймън се катереше по купчини чакъл и заплетени корени. Друг път беше широка, просторна тъмнина на невидими помещения, изпълнена със сухия плясък на прилепови криле. Вървеше слепешком из тези безкрайни подземни галерии и чуваше само собствените си приглушени стъпки и тупкането на пръстта, която се ронеше от стените при преминаването му. Беше изгубил всякакво усещане за посока. Може би вървеше направо по стените или се клатушкаше по тавана като полудяла муха. Нямаше ляво и дясно; когато пръстите му напипваха твърди стени и входове, водещи към други тунели, той тръгваше пипнешком по тях, без да мисли, към още по-заплетени кръстовища, към други безкрайни, населени с прилепи катакомби.
„Призракът на един идиот!“
Мирисът на вода и камък изпълваше всичко. Усещането му за миризми, както и слухът му, изглежда, се бяха изострили в тази черна, сляпа нощ и докато се влачеше все по-надолу и по-надолу, ароматите на този среднощен свят ставаха все по-осезателни — влажна глинеста пръст, гъста като хлебно тесто, и сладникавият, но остър дъх на скали. Надушваше мъх и корени, натрапчивия, сладникав мирис на живи и умиращи неща. Ала над всички тези миризми се носеше всепроникващият възсолен дъх на морска вода.
Морска вода? Останал без дъх, той се заслуша и улови тътнещите звуци на океана. Колко ли дълбоко бе слязъл? Чуваше само тихото шумолене на невидими животинки и собственото си пресекнато дишане. Да не би да бе слязъл чак под нивото на Кинслах?
Ето! Слаби мелодични тонове звънтят в дълбочината. Някъде капе вода.
Вървеше надолу. Стените бяха влажни.
„Ти си мъртъв, Саймън Идиоте. Дух, осъден да се скита в небитието.
Няма светлина. Никога не е имало. Подушваш ли тъмнината? Чуваш ли ехото на небитието? Винаги е било така!“
Беше му останал само страхът, но и това бе нещо — щом е изплашен, значи би трябвало да е жив! Имаше тъмнина, но го имаше и Саймън! Не бяха едно и също. Не още. Не съвсем…