Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Тук сме, както се бяхме разбрали — продължи той и гласът му сякаш леко потрепери. — Носите ли обещаното?
Мъртвешки бледата ръка посочи към каруцата.
— Ние — да. А вие?
Приратес кимна утвърдително. Двама от войниците се наведоха и с усилие вдигнаха от земята някакъв товар, довлякоха го до алхимика и грубо го хвърлиха в обутите му с ботуши крака.
— Пред вас е — каза той. — Донесете дара на вашия господар.
Двама мъже с наметала отидоха до каруцата и внимателно свалиха един дълъг тъмен предмет. Докато го носеха, хванали го в двата края, вятърът се усили и залудува по хълма. Мъжете с черните плащове се наведоха и качулката на този, който беше по-близо, падна. Видя се кичур сребристобели коси. Лицето, което се откри за миг, бе деликатно като маска, изработена от най-фина и изящна слонова кост. Миг по-късно качулката бе отново на главата му.
„Какви са тези същества? Вещери? Призраци?“ Скрит зад заслона на камъните, Саймън повдигна треперещата си ръка и очерта символа на Дървото.
„Белите лисици… Моргенес каза: Белите лисици…“
Приратес, тези демони — или каквито и да бяха — това бе вече прекалено. Сигурно още сънуваше в гробищата. Помоли се да е така и затвори очи, за да прогони сатанинските видения, ала земята под него бе напоена със силния мирис на влажна пръст, а огънят пращеше в ушите му. Отвори очи и се убеди, че кошмарът не е изчезнал.
Какво ставаше?
Двете тъмни фигури стигнаха до жаравата, оставиха товара си на земята и отстъпиха назад. Това беше ковчег, или поне нещо с формата на ковчег, но беше високо само три педи. От ръбовете му се процеждаше смразяваща синкава светлина.
— Донесете обещаното по-близо — каза едно от съществата с черни наметала. Приратес даде знак и войниците извлякоха вързопа в краката му по-напред. Щом отстъпиха, алхимикът го ритна с върха на ботуша си. Беше някакъв човек с кърпа, затъкната в устата, и със завързани ръце. Саймън съвсем смътно разпозна топчестото бледо лице на граф Брюгар, началника на гвардията.
Известно време човекът с наметалото оглеждаше насиненото и ожулено лице на Брюгар. Изражението му беше скрито от падащите дипли на качулката, но когато заговори, в ясния му неземен глас се долавяше гняв.
— Това не е точно обещаното.
Приратес се приведе леко, сякаш за да избегне погледа на мъжа с качулката.
— Този тук позволи обещания ви човек да избяга — каза той и като че издаде опасенията си. — Но той ще заеме мястото му.
Друг един силует се промуши между двама войници, пристъпи напред и застана до Приратес.
— Обещан? Какво значи „обещан“? Кой е бил обещан?
Свещеникът вдигна примирително ръце, ала лицето му остана непоколебимо.
— Моля ви, кралю, мисля, че знаете! Моля ви!
Елиас рязко извърна глава и се вторачи в съветника си.
— Наистина ли знам, свещенико? Какво си обещал от мое име?
Приратес се наведе към своя господар и в острия му тон прозвучаха нотки на обида.
— Господарю, вие ми заповядахте да направя необходимото за тази среща. Аз го сторих… или по-скоро щях да го сторя, ако този предател — той ритна вързания Брюгар — не беше изменил на дълга си към своя крал. — Алхимикът погледна фигурите с черни наметала, в чието привидно безразличие се забелязваха признаци на нетърпение, и се намръщи. — Моля ви, кралю, този, за когото говорим, избяга. Въпросът е приключен. Моля ви!
И леко докосна покритото с наметало рамо на Елиас. Кралят се отдръпна рязко и го загледа изпитателно изпод качулката си, но не каза нищо. Приратес отново се обърна към мъжа с черното наметало.
— Този, който ви предлагаме… неговата кръв също е благородна, а потеклото му — изтънчено.
— Изтънчено потекло? — възкликна мрачната фигура и раменете й се разтресоха сякаш от смях. — Е, да, това е много важно. Има ли в семейството му много поколения истински мъже? — Черната качулка се обърна и срещна скритите погледи на спътниците си.
— Разбира се — промълви Приратес с явно смущение. — От стотици години.
— В такъв случай господарят ни сигурно ще бъде доволен. — Сега той се разсмя с глас — смразяващ смях, който накара Приратес да отстъпи крачка назад.