Престолът от драконова кост

Докато се взираше в неподвижните като статуи силуети около огъня, Саймън почувства, че отново го обзема страх. Защо бяха застинали така? Дали въобще бяха живи същества, или някакви зловещи творения на демоните от хълма?

Един от силуетите се приближи до огъня и го разрови с пръчка. Когато пламъците се разгоряха, Саймън видя, че поне този е простосмъртен. Крадешком допълзя до външния кръг от камъни. Пламъците на огъня уловиха и оцветиха в червено кратък отблясък на метал под наметалото на най-близкия силует — този овчар носеше ризница.

Саймън усети как огромното нощно небе се снижава и го загръща като одеяло. Всички мъже с наметала, които виждаше — а той виждаше близо половината от тях — бяха въоръжени. Сигурен бе, че това е Еркинската гвардия. Горчиво се прокле наум: сам беше дошъл при техния огън, като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещ.

„Защо винаги съм такъв проклет, жалък глупак?!“

Повя слаб вятър, раздуха огъня и той заприлича на горящо знаме. Войниците, загърнати с наметала и с качулки на главите, едновременно — бавно и някак неохотно — обърнаха лицата си и се взряха в мрака, скриващ северния склон на хълма.

И тогава Саймън също го чу. Сред свистенето на вятъра, който люлееше тревата и леко поклащаше дърветата, се открои един слаб, но постепенно засилващ се шум: пронизително скърцане на дървените колела на каруца. Една огромна сянка се движеше в мрака, покриващ северния рид. Войниците се отстраниха от пътя и се скупчиха около огъня от страната, която беше по-близо до Саймън. Все още никой не бе промълвил и дума.

Огънят очерта неясни размити фигури — коне. От мрака изплува и голямата черна каруца, която теглеха. Около нея вървяха четири силуета с черни качулки, които съответстваха на погребалния й ход. Мъждукащата светлина освети още един — пети силует — на каруцата, надвесен над впряга от снежнобели жребци. Този последен силует изглеждаше някак по-масивен и по-тъмен от останалите, сякаш обвит в тайнственост, и даже скованата му поза говореше за неговата мрачна, тайнствена власт.

Войниците все още не бяха помръднали, ала внимателно наблюдаваха. Тишината се нарушаваше само от приглушеното скърцане на колелата. Вцепенен, Саймън почувства как студ сковава съзнанието му и остри нокти го разкъсват отвътре.

„Това е сън, само лош сън… Защо не мога да помръдна?“

Черната каруца спря едва когато стигна до осветеното от огъня място. Един от четиричленния й ескорт вдигна ръка, при което черният ръкав се смъкна и се видя китката му — тънка и бяла като кост.

Той проговори със студен като метал глас, беззвучен като пукащ се лед.

— Тук сме, според уговорката.

Сред чакащите настъпи оживление. Един от тях пристъпи напред.

— Ние също.

Саймън, който безпомощно наблюдаваше тази неестествена церемониалност, не бе изненадан да чуе гласа на Приратес. Свещеникът свали качулката си; пламъците на огъня осветиха извивката на високото му чело и подчертаха очите в хлътналите му като на скелет орбити.