Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Държеше ръцете си протегнати, устните й под черните очи се усмихнаха. Саймън тръгна към нея, към изгубената си майка, която го викаше, и слезе по полегатия бряг към смеещата се черна река. Ръцете й очакваха да го прегърнат… него, нейния син.
И тогава Саймън видя, че това, което е прегърнала и което виси на едната й ръка, е кукла… кукла, направена от тръстика, листа и сплетени стръкчета трева. Но куклата беше почерняла, изсъхналите листа клюмаха от стеблата и Саймън внезапно разбра, че нищо не може да прекоси тази река и да навлезе в земята на здрача живо. Той спря на ръба на водата и погледна надолу.
В дълбините на мастилената вода проблесна слаба светлина, постепенно си проправи път до повърхността и се превърна в три крехки сияещи фигури. Шумът на реката стихна и се превърна във висока неземна музика. Водата се развълнува и закипя, разми очертанията на фигурите, но все пак му се струваше, че ако пожелае, може да посегне и да ги докосне…
— Сеоман! — повика го отново майка му.
Той вдигна поглед, за да я види как се отдалечава и постепенно се изгубва, сякаш сивкавата земя бе порой, който я увличаше далече от него. Държеше ръцете си разперени, а гласът й бе като резонираща самота, като необуздания копнеж на студа по топлина и безнадеждния стремеж на мрака към светлината.
— Саймън… Саймън!… — извиси се отчаян вопъл.
Той седна на тревата и се облегна на един от близките камъни. Луната все още блестеше високо горе, ала нощта бе станала студена. Валмата на мъглата милваха изпочупените камъни около него. Сърцето му биеше лудо.
— Саймън… — Викът се чу шепнешком от тъмнината отвъд. Беше една сива фигура и женски глас, който тихо го викаше от потъналия в мъгла църковен двор, откъдето беше дошъл — дребен, шаващ, сивкав силует, далечен проблясък сред застилащата земята мъгла, проправил си път между гробовете, но Саймън почувства как сърцето му ще се пръсне. Той се затича между тревистите могилки, сякаш го преследваше самият дявол. Потъналият в мрак Тистерборг изплува на неясния хоризонт, хълмовете лежаха наоколо, а Саймън бягаше… и бягаше…
След хиляди удара на сърцето, което препускаше с бясна скорост, той най-после забави ход. Не би могъл да стигне по-далече дори да го преследваше Лукавия. Беше изтощен, куцаше и умираше от глад. Страхът и объркването го притискаха като окови; сънят толкова го беше уплашил, че се събуди още по-отпаднал.
Докато крачеше уморено напред, потънал в мисли за замъка, усети как спомените за по-добрите времена започват да избледняват; нишките, които все още го свързваха със света на светлината, реда и сигурността, бяха съвсем изтънели.
„Как ли съм се чувствал, докато съм лежал на спокойствие в плевнята? Сега в съзнанието ми витаят само думи. Харесваше ли ми да съм в замъка? Там ли наистина спях, тичах, ядях и говорех, и…
Не мисля. Струва ми се, че винаги съм бродил из тези тревисти хълмове, огрени от луната — бледата луна; скитал съм се безспир като клетия, самотен дух на някой идиот, скитал съм, скитал съм…“
Един случаен отблясък от огън на върха на хълма прекъсна мрачните му размишления. От известно време пътеката се изкачваше и той почти беше стигнал до подножието на Тистерборг. Поясът високи дървета, който го ограждаше, беше потънал в плътна, непроницаема тъмнина, която контрастираше с мъглата на хълма. А огънят, който гореше на хребета, бе някакъв признак на живот сред могилите, влагата и вековете смърт. Той бавно се затича, доколкото можеше в сегашното си състояние. Вероятно овчари бяха запалили огън — един приятен начин да прогонят тъмнината на нощта.
„Може би имат храна! Овчи бут… парче хляб…“
Стомахът му изкъркори и се сви при мисълта за ядене. Кога беше ял за последен път? Само вечерята преди… колко? Чудно, че се сети.
„Дори и да нямат храна, ще е чудесно просто да чуя гласове, да се постопля край огъня… огъня…“
Споменът за поглъщащи пламъци изплува в съзнанието му и придаде на самотата нови измерения.
Вървеше през дърветата и преплетените храсти. Пръстен от мъгла беше обгърнал полите на Тистерборг, сякаш хълмът бе остров, промушен през море от паяжини. Когато наближи върха, забеляза заоблените форми на Камъните на гнева, които увенчаваха последното възвишение, очертани с червеникав оттенък на фона на небето.