Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Продължавайте.
Свещеникът погледна Елиас, който свали качулката си. Саймън почувства как надвисналото небе се спуска още по-ниско. Лицето на краля, бледо дори на фона на огнените отблясъци, сякаш плуваше във въздуха. Нощта преваляше и безразличният му поглед хвърляше отблясъци като огледало в осветен от факли коридор. Най-накрая Елиас кимна.
Приратес пристъпи напред, сграбчи Брюгар за яката, довлече го до приличащия на ковчег сандък и го пусна на земята. След това свещеникът разгърна наметалото си, под което се показа червената му одежда, бръкна във вътрешните й гънки и извади дълъг извит нож, подобен на сърп. Вдигна го пред очите си, обърна се с лице към най-северната точка на кръга от камъни и запя. Гласът му ставаше все по-силен и властен:
— Зова Владетеля на мрака, господаря на този свят,
който язди по хребета на Северните небеса:
васир сомбрис, феата конкордин!
Зова аз Черния ловец,
Властелина на Ледената ръка:
васир сомбрис, феата конкордин!
Зова аз Краля на стихиите, Недосегаемия,
Обитателя на каменните планини,
смразяващ и изпепеляващ,
буден дори и в съня си:
васир сомбрис, феата конкордин!
Силуетите с черни наметала се полюляваха — всички освен този, който беше върху каруцата — застинал като самите Камъни на гнева — и от гърдите им се изтръгна дружна въздишка, която вятърът отнесе.
— Приеми Твоя наложник.
Приратес извика:
— Бръмбар, пълзящ под твоите черни крака;
мушица в студените ти пръсти;
стенещ прах в неизмеримата ти сянка —
овейз мей! Чуй ме!
Тимиор куелос екзалтат мей!
Баща на мрака — нашия дар приеми!
Алхимикът плъзна ръката си надолу и сграбчи главата на Брюгар. Графът, който лежеше отпуснат в краката му, внезапно се дръпна рязко и побягна, а в ръцете на изненадания Приратес остана само кървав кичур коса.
Саймън безпомощно гледаше как Началникът на стражата с изцъклен поглед закуцука направо към скривалището му и смътно дочу гневните крясъци на Приратес. Щом двама войници се втурнаха след Брюгар, младежът усети как лепкавата нощ го притиска плътно, спира дъха му, премрежва зрението му…
Графът бягаше тромаво, поради завързаните си ръце, и беше само на няколко крачки от него, когато се препъна и падна. Войниците се хвърлиха отгоре му. Краката му ритаха, дъхът му застърга иззад натъпканата в устата му кърпа. Саймън бе приклекнал зад каменното си укритие; изплашеното му сърце биеше до пръсване. Той отчаяно се опитваше да овладее треперещите си нозе. Войниците — бяха толкова близо, че почти можеше да ги докосне — изправиха грубо Брюгар на крака, с ужасни ругатни. Един от тях извади меча си и удари графа с тъпата страна. Отвъд пламъците на огъня Саймън виждаше втренчения поглед на Приратес и мъртвешки бледото учудено лице на краля, застанал зад него. Дори и след като довлякоха до огъня отпуснатото тяло на Брюгар, Приратес продължаваше да се вглежда в мястото, където графът беше паднал.
„Кой е там?“
Вятърът сякаш подхвана и довя този глас направо в главата на Саймън. Приратес гледаше точно към него! Сигурно го виждаше!
„Който и да си, излез! Заповядвам ти да излезеш!“
Силуетите с черни наметала подхванаха някакъв странен злокобен напев. Саймън се бореше с мощната воля на алхимика. Спомни си страшното премеждие в склада и напрегна всичките си сили, за да се противопостави на мощта на свещеника. Почувства се изтощен и изцеден като парцал.
„Излез“, повтори гласът и някакъв порив обсеби съзнанието му. Бореше се душата му да остане неуязвима, но поривът беше по-силен. Оставаше само да го открие, да го сграбчи…
— Ако споразумението вече не ви удовлетворява — каза един тънък глас, — нека го развалим сега. Опасно е ритуалът да остане незавършен. Много е опасно.
Говореше мъжът с качулката и Саймън почувства смущение в търсещата го мисъл на червения свещеник.
— Ъъ… какво? — каза Приратес, сякаш току-що се събуждаше.
— Може би не сте съвсем наясно какво правите тук — изсъска черният силует. — Може би не разбирате с кого и с какво си имате работа.
— Не… да, разбирам — заекна свещеникът. Саймън успя да усети безпокойството му, сякаш имаше мирис. — Бързо — обърна се той към войниците, — донесете ми тази торба с мърша. — Те довлякоха Брюгар и го пуснаха в краката му.