Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Съпругът на Снежно цвете се превърна в героя на нашето малко общество. Свикнал с нечистия си занаят, той не се свенеше да върши неща, които бяха необходими, без да се оплаква или да чака благодарности. Бе роден под знака на Петела — привлекателен, критичен, агресивен, и ако се наложеше, опасен. Бе в природата му да търси оцеляване в богатствата на земята: умееше да ловува, да чисти плячката, да готви на открит огън, както и да суши животинските кожи, които ни служеха, за да се топлим. Бе способен да носи тежки товари дърва и вода. Беше неуморен. Тук горе в планината той не бе осквернител на законите, а закрилник и герой. Снежно цвете се гордееше със способностите му на водач, а що се отнася до мен — бях и продължавам да му бъда навеки благодарна, задето с действията си помогна за моето оцеляване.
Ай! Ама пък онази негова майка с плъхския й нрав! Вечно се спотайваше и дебнеше. В най-отчаяното положение тя не спираше да укорява и да се оплаква дори за най-незначителни неща. Винаги се намърдваше най-близо до огъня. Не изпусна от лапите си завивката, която получи първата вечер, и при всеки сгоден случай докопваше някой от останалите юргани, докато не си го поискахме обратно. Криеше храна в ръкавите си и когато си мислеше, че никой не гледа, измъкваше и тъпчеше в устата си парчета препечено животинско месо. Често съм чувала, че плъховете имат силно развито кланово чувство. Виждахме го у нея ежедневно. Тя непрекъснато наговаряше и настройваше сина си, макар че не бе нужно. Той изпълняваше достойно синовния си дълг. Подчиняваше се на волята й. Затова, когато непрестанно му повтаряше, че тя, а не снаха й, се нуждае от повече ядене, той се погрижваше майка му, а не неговата съпруга, да се нахрани. Самата аз като добра дъщеря яо можех да оспорвам правилността на постъпката му, така че започнах да деля дажбата си със Снежно цвете. Един ден, след като запасите ни от ориз вече бяха на привършване, майката на касапина заяви, че големият син не трябва да получава от храната, която баща му улавяше или намираше.
— Храната е прекалено ценна, че да я похабяваме за това слабовато момче — рече тя. — Когато умре, всички ще бъдем облекчени.
Погледнах към детето. Бе на единайсет, на същата възраст като моя най-голям син. Взираше се в баба си с хлътнали очи, самият той твърде окаян, за да се бори за правото си. Със сигурност Снежно цвете щеше да го защити. В крайна сметка той бе първородният син. Но сродната ми душа не обичаше момчето, както се полага. Очите й, дори в този ужасен момент, когато го обричаха на сигурна смърт, бяха насочени не към него, а към втория й син.
Колкото и умно, издръжливо и силно дете да бе той, не можех да позволя да постъпят така с първородния. Това противоречеше на традицията. Какво щях да отговоря на дедите си, щом ме запитаха как съм могла да позволя детето да умре? Как щях да се изправя срещу това момче, когато се срещнехме в отвъдното? Като най-голям син той заслужаваше повече храна от всички ни, включително от касапина. Затова започнах да деля своята порция със Снежно цвете и детето й. Когато мъжът й узна, зашлеви момчето, а след това и жена си.
— Тази храна е за господарката Лу.
Преди някой от двамата да успее да отговори, онзи плъх, майка му, се нахвърли:
— Синко, а защо изобщо да даваме храна на тази жена? Просто някаква непозната. Трябва да мислим за нашата кръв — теб, по-малкото момче и мен.
Разбира се, не спомена големия син и Пролетна луна, които бяха оцелели досега, хранейки се с огризки, и силите им бяха отпадали с всеки изминал ден.
Ала този път касапинът не се огъна под натиска на майка си.
— Господарката Лу е наша гостенка. Ако я върна читава на семейството й, може да ми се отплатят.
— Пари ли? — попита майка му.
Колко типично за плъх. Тази жена не бе в състояние да прикрие алчността и користолюбието си.
— Господарят Лу може да стори много повече за нас.
Очите на старицата се присвиха в тънки цепки, докато премисляше казаното. Преди да успее да си отвори устата, аз се обадих:
— Ако ще искаш награда, ще ми трябва по-голяма порция. В противен случай — изкривих лице в разглезена гримаса, каквато бях виждала да правят наложниците на моя свекър — ще кажа, че не съм срещнала никакво гостоприемство във вашето семейство, а само ламтеж, неуважение и простащина.