Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Какъв огромен риск поех в онзи ден! Касапинът можеше веднага да ме изхвърли от групичката край огъня. Вместо това, въпреки безкрайните протести на майка си, започна да ми дава най-голямото количество храна, която можех да споделям със Снежно цвете, сина й и Пролетна луна. О, но колко гладни бяхме само! Бяхме се превърнали почти в живи мощи — по цял ден лежахме неподвижно със затворени очи, като дишахме възможно най-леко и се мъчехме да впрегнем последните си останали сили. Заболявания, които при нормални условия се считаха за леки, тук продължаваха да разреждат редиците ни. При оскъдната храна, липсата на енергия, горещ чай или подсилващи билки никой не можеше да устои на тези напасти. Докато все повече хора падаха тяхна жертва, малцина измежду нас имаха сили да отнасят телата.
Голямото момче на Снежно цвете търсеше компанията ми винаги когато можеше. Той бе необичан, но съвсем не бе толкова глупав, за колкото го мислеха. Спомних си деня, когато двете се поклонихме в храма на Гупо и отправихме молитви за синове, които да притежават изтънчен и фин вкус. Виждах у момчето това скрито изящество, макар да не бе получило образование. Не бях в състояние да го науча на мъжкото писмо, но можех да му повтарям дочутото от уроците на сина ми с чичо Лу.
— Петте неща, които китайците уважават най-много, са Небето, Земята, императорът, родителите и учителите.
Когато уроците, които бях запомнила, се изчерпаха, му разказах една поучителна приказка, предаваща се от жените в нашия окръг, за един втори син, който се издигнал в обществото и заел поста на мандарин27, след което се завърнал при семейството си, само че промених историята, така че да приляга на съдбата на бедното момче.
— Един първороден син тича край реката — започнах аз. — Зелен е като бамбук. Не знае нищо за живота. Живее с майка си, баща си, по-малките си брат и сестра. По-малкото момче ще хване бащиния си занаят. Момичето ще се задоми в чуждо село. Мама и татко никога не обръщат поглед към най-големия син, освен за да го бият по главата, докато се подуе като пъпеш.
Докато продължавах да редя разказа, момчето се размърда до мен, отмести очи от огъня и ги спря върху лицето ми.
— Един ден той отишъл на мястото, където баща му кътал парите. Взел малко и ги скрил в джоба си. После отишъл при провизиите на майка си. Напълнил една торба, колкото можел да носи. Без да се сбогува дори, той напуснал дома и поел през полята. Преплувал реката и продължил напред. — Замислих се за някое отдалечено място. — Отишъл чак в Гуейлин. Мислиш си, че нашето планинско пътешествие беше тежко? Че зимата на открито е страшна? Това е нищо. Сред широкия свят той бил сам, без приятели, благодетели и имал само дрехите на гърба си. Щом свършили храната и парите, заживял от подаяния.
Момчето се зачерви, но не от топлината на огъня, а от срам. Вероятно бе чувал, че родителите на майка му бяха стигнали до просия.
— Някои ще рекат, че е срамно — продължих, — но ако само така човек може да оцелее, тогава се иска голяма смелост.
От отсрещния край на огъня майката на касапина изсумтя:
— Грешно я разказваш.
Не я удостоих с внимание. Знаех историята, но исках да дам на това дете някаква опора.
— Момчето се скитало по улиците на Гуейлин и се оглеждало за люде, облечени като мандарини. Слушало говора им и имитирало движенията на устните им, за да постигне тяхното произношение. Сядало пред чайните и се опитвало да заприказва мъжете, които влизали. Едва когато речта му станала изискана, един от тях му обърнал внимание.
На това място се отклоних от разказа:
— На света има добри хора, момчето ми. Може да не ти се вярва, но аз съм срещала такива. Винаги трябва да си нащрек за някой покровител.
— Като вас ли? — попита детето.
Баба му изсумтя, но аз пак не й обърнах внимание.
— Този човек взел момчето за слуга — поднових разказа си. — Докато му служело, благодетелят му го научил на всичко, което сам знаел. Когато знанията му се изчерпали, наел преподавател. След много години момчето, вече пораснал мъж, се явило на държавните изпити и станало мандарин, макар от най-нископоставените — добавих, уверена, че такова издигане бе възможно дори за сина на Снежно цвете.
27
Висш китайски сановник, управител на област. — Б.пр.