Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
През тази нощ никой от нас не можа да заспи.
Зима
Четирите семейства от Дзинтиен останаха заедно, подслонени под голямото клонесто дърво, но краят на изпитанието не дойде скоро — нито след две нощи, нито дори след седмица. Тази зима дойде с най-големия сняг, който бе падал в нашата провинция, откакто някой помнеше. Сви силен студ. Дъхът ни излизаше на малки облачета, които се разсейваха из планинския въздух. Изпитвахме постоянен глад. Всяко семейство къташе храната си, страхувайки се от неизвестността. Из бивака ни върлуваха болести като кашлица, простуда, възпалено гърло. Мъже, жени и деца измираха от тях и от безмилостния студ на ледените нощи.
Нозете ми, както на повечето от жените, укриващи се из планината, бяха лошо пострадали по време на бягството ни. Нямахме уединение, затова се налагаше да сваляме превръзките, да мием и отново да бинтоваме стъпалата си в присъствието на мъжете. Преодоляхме неудобството си и от други телесни дейности, като се научихме да си вършим работата зад някое дърво или на общото отходно място, когато го изкопаха. Ала за разлика от повечето жени тук аз бях далеч от семейството си. Отчаяно страдах заради отсъствието на най-големия си син и останалите ми рожби. Непрестанно се безпокоях за живота на съпруга си, братята му, техните жени и деца, та дори и за прислугата, както и за това, дали са успели да намерят закрила в град Юнмин.
Отне почти месец краката ми да заздравеят достатъчно, за да мога да ходя, без да се разкървавяват. В началото на дванайсетия лунен месец реших да започна всекидневни обиколки в търсене на братята ми, сестра ми и техните семейства. Надявах се, че са успели да се укрият тук, но как можех да ги намеря сред десетте хиляди души, разпръснати из планината? Всеки ден навличах върху раменете си една от завивките на Снежно цвете и предпазливо потеглях на обиколката си, като отбелязвах местата, откъдето минавах, осъзнавайки, че не успея ли да открия пътя си обратно, ме чака сигурна гибел.
Един ден, след може би двуседмични походи, се натъкнах на групичка хора от Гътан, приютили се под една скална козирка. Попитах дали познават сестра ми.
— Да, да, познаваме я! — изчурулика една от жените.
— Бяхме разделени първата нощ — каза нейната приятелка. — Ако я откриете, й кажете да дойде при нас. Можем да подслоним още едно семейство.
Трета, която, изглежда, бе главната измежду тях, предупреди, че при тях има място само за хора от тяхното село, в случай че започнеха да ми хрумват разни идеи.
— Разбирам — отвърнах аз. — Но ако се срещнете с нея, бихте ли й предали, че съм я търсила. Аз съм й сестра.
— Сестра й? Вие сте тази, която наричат господарката Лу?
— Да — отвърнах предпазливо. Ако си мислеха, че могат да откопчат нещо от мен, много се лъжеха.
— Едни мъже ви търсеха.
Стомахът ми подскочи при тези думи.
— Кои бяха те? Братята ми ли?
Жените се спогледаха, после обърнаха очи към мен, като ме изглеждаха преценяващо. Водачката им заговори отново:
— Не искаха да се разкрият. Знаете как стоят нещата тук. Един от тях бе господарят. Бих казала, че е добре сложен. Обувките и дрехите му бяха хубави. Перчемът му падаше на челото ето така.
Съпругът ми! Това трябваше да е той!
— Какво каза? Къде отиде? Как…
— Не знаем, но ако вие сте господарката Лу, бъдете спокойна, един мъж ви търси. Не се притеснявайте — жената се протегна и потупа дланта ми. — Каза, че ще дойде пак.
Колкото и да търсех обаче, повече не чух други подобни вести. Скоро започнах да мисля, че тези жени се бяха пошегували жестоко с мен, ала, когато отново отидох на онова място, убежището под скалната издатина бе заето от други семейства. След това откритие се върнах в нашия лагер, изпълнена с дълбоко отчаяние. Уж бях господарката Лу, но кой би предположил това по вида ми? Бледолилавата ми копринена дреха с изкусно извезани хризантеми бе мърлява и окъсана, а обувките ми бяха почернели от кръвта и протрити от ежедневното носене навън. Можех само да си представям какво причиняваха слънцето, вятърът и студът на лицето ми. Връщам се към онова време от позицията на осемдесетгодишния си жизнен опит и убедено мога да кажа, че съм била лекомислена и глупава, щом съм можела да изпитвам женска суета, когато истинските ни врагове бяха оскъдната храна и безмилостният студ.