Снежно цвете и тайното ветрило

Снежно цвете хвана детето за ръката.

— Да го научим на каквото можем, за да стане образован мъж.

Което нямаше да е чак толкова много, понеже бяхме неграмотни в мъжкото писмо, ала момчето бе като изсушена гъба, когато я топнеш във вряща вода. Попиваше всичко, което му се даде. Скоро рецитираше поемата от династията Тан, която двете със Снежно цвете толкова обичахме като деца, както и цели пасажи от книгата за момчета, които бях запаметила, за да помагам на сина си в уроците. За първи път видях върху лицето на Снежно цвете изписана истинска гордост. Останалите от семейството не споделяха чувствата ни, но този път тя не трепна и не отстъпи пред исканията им да спрем. Бе си спомнила малкото момиченце, което дърпаше завеските на паланкина, за да наднича през прозореца.

Онези дни, въпреки студа и неудобствата, страха и изпитанията, бяха прекрасни, защото Снежно цвете бе щастлива така, както не я бях виждала от много години. Макар бременна и измъчвана от липсата на храна, тя сияеше отвътре, като че в нея бе запалена газена лампа. Харесваше й компанията на трите посестрими от Дзинтиен и й бе приятно да не е затворена сама със свекърва си. Приседнала заедно с тях, Снежно цвете пееше песни, които отдавна не бях чувала. Тук, навън, далеч от плена на тъмната и безрадостна къщурка, волният й дух препускаше на свобода.

И тогава, в една мразовита нощ, след десет седмици в планините, по-малкият син на Снежно цвете заспа, сгушен край огъня, и не се събуди. Не зная какво го уби — болест, гладът или студът, — ала в ранната утринна светлина открихме тялото му, покрито със скреж, а лицето му бе леденосиньо. Жалните вопли на Снежно цвете отекнаха над околните възвишения, ала касапинът прие нещастието най-тежко. Той притискаше телцето на момчето в обятията си, а по бузите му се стичаха сълзи, които прокарваха браздулици през напластяваната със седмици мръсотия. Бе безутешен. Не желаеше да се раздели с момчето. Не чуваше жена си, нито дори майка си. Заравяше лице в детското телце, опитвайки се да заглуши молбите им. Дори когато мъжете от нашата групичка го обградиха, закриха го от погледа ни и го заутешаваха с тихи слова, той не отстъпи. Току вдигаше лице към небето и изкрещяваше: „Как можах да загубя скъпоценното си момче?“. Въпросът, напиращ из разбитото сърце на касапина, се повтаря често в историите и песните на нюшу. Хвърлих поглед към лицата на жените около огъня и забелязах в тях неизречен въпрос: нима бе възможно един мъж, този касапин, да изпитва също такова отчаяние и горест, каквато чувстваме ние, жените, когато изгубим дете?