Снежно цвете и тайното ветрило

Физиономиите на спътниците ни бяха мрачни. Бяха изоставили домовете и поминъка си и сега се питаха дали, когато се завърнат по родните си места, не ще заварят само купчина пепел? Лицата на жените бяха набраздени от сълзи на страх и болка от пътуването, през което само за нощ извървяха по-голямо разстояние, отколкото през целия си живот след бинтоването на нозете им. Децата не се оплакваха. Бяха прекалено изплашени. Бягството ни едва започваше.

Късно на другия следобед, след като бяхме вървели, без да почиваме нито веднъж, пътят се стесни и се превърна в пътека, която се виеше все по-стръмно нагоре. Твърде много гледки пареха очите ни. Многобройни звуци дращеха слуха ни. Понякога подминавахме старци и старици, приседнали край пътя да си отдъхнат и нямащи сили да се надигнат. Не бих могла да си представя, че в нашия окръг можех да стана свидетел на гледката на родители, изоставени от децата си така. Често, докато преминавахме, до слуха ни долитаха промълвени молби, сетните думи на майки и бащи към техните синове или дъщери, повтаряни сега като последно упование в самотата им: „Оставете ни тук. Върнете се утре, когато всичко свърши“, или: „Вървете. Спасете момчетата. Не забравяйте да ми издигнете олтар на Пролетния фестивал“. Всеки път, щом ставахме свидетели на подобна сцена, мислите ми политаха към майка ми. Ако бе жива, тя не би се справила с това пътуване, осланяйки се единствено на бастуна си. Щеше ли да помоли да продължим без нея? Щеше ли татко да я остави? Ами големият ми брат?

Краката ми ме измъчваха, както когато бяха бинтовани, и болката ме пронизваше при всяка крачка. Но аз бях щастлива в страданието си. Виждах жени на моя възраст и по-млади, жени във възрастта на ориза и солта, чиито крака не бяха издържали на продължителното ходене или се бяха натрошили от ударите по камънака. От глезените нагоре телата им бяха непокътнати, но нозете им бяха напълно осакатени. Лежаха неподвижно и само плачеха в очакване да ги застигне смърт от жажда, глад или студ. Вървяхме ли, вървяхме, без да се оглеждаме назад, погребали срама в празните си души, изключвайки от съзнанието си стоновете на агония и скръб, доколкото можехме.

С падането на втората нощ от пътуването, когато светът потъна в чернотата й, бяхме обзети от безнадеждност. Изоставяха се вещи. Хора се отлъчваха и загубваха семействата си. Съпрузи търсеха жените си. Майки викаха децата си. Бе късна есен, сезонът на бинтоването бе започнал и много често се натъквахме на малки момичета, чиито кости се бяха счупили наскоро и сега бяха изоставяни го пътя от семействата си, както се правеше с храната, дрехите, водата, преносимите олтари, чеиза и семейните скъпоценности. Виждахме и малки момченца — трети, четвърти или пети синове, — които умоляваха минаващите за помощ. Но как да помогнеш на другиго, когато трябва да продължаваш да вървиш, стиснала любимото си дете за ръка, докато дланта на съпруга ти държи здраво твоята? Боиш ли се за живота си, забравяш за другите. Мислиш само за онези, които обичаш, а дори и това може да не е достатъчно.