Снежно цвете и тайното ветрило

Когато болката ставаше непоносима и сълзите ми мокреха окървавените бинтове, майка ми нежно ми нашепваше окуражителни слова — да потърпя още час, ден, седмица и да не забравям наградата за търпението, която ще бъде моя, ако издържа още мъничко. Така тя ме възпита да понасям не само физическите изпитания като бинтоването и раждането, но и по-мъчителните терзания на сърцето, ума и душата. Изтъкваше недостатъците ми и ме учеше да ги превръщам в свое преимущество. По нашия край наричаме този вид майчина любов „тън ай“. Знам от сина си, че този израз се изписва с два йероглифа от мъжкото писмо: първият означава „болка“, вторият — „любов“. Такава е природата на майчината обич.

Бинтовете промениха не само формата на стъпалата ми, но и характера ми и по някакъв странен начин като че ли този процес продължи през целия ми живот, преобразявайки ме от послушно дете в решителна девойка, а по-късно — от млада жена, готова да се прекланя безрезервно пред желанията на семейството на съпруга си, в най-високопоставената дама в окръга, в чиято власт бе да налага строги правила и порядки. На четирийсетгодишна възраст твърдостта, добита при бинтоването, се бе просмукала през превръзките на златните ми лотоси1 до сърцето и то така здраво се бе вкопчило в чувството за оскърбеност и онеправданост, че бях загубила способността си да прощавам на онези, които обичах и които също ме обичаха.

Единствената форма на бунт, която си позволих, бе нюшу — женският тайнопис. Желанието за неподчинение се надигна у мен за първи път, когато Снежно цвете — моята лаотун, моята „сродна душа“, моята съучастница в тайните на нюшу — ми изпрати ветрилото, което и сега лежи на масичката пред мен, и за втори, когато я срещнах. Но с изключение на съкровените мигове със Снежно цвете, аз бях решена да бъда почтена съпруга, достойна снаха и грижовна майка. В тежки времена сърцето ми добиваше твърдостта на нефрита. Бе ми дадена скритата мощ да устоявам на трагедии и скърби. Но ето че днес — потънала в безмълвния покой на вдовишкото си съществуване, както традицията повелява, осъзнавам, че в продължение на много години съм била сляпа.

С изключение на три ужасяващи месеца през петата година от царуването на император Сиенфън животът ми премина в горната стая в родния ми дом и след това в женските покои в къщата на съпруга ми. Разбира се, пътувала съм до храма на богинята Гупо и обратно и дори съм гостувала на Снежно цвете, ала познанията ми за света извън пределите на дома са оскъдни. Чувала съм мъжете да говорят за данъци, суша, бунтове, ала тези теми са ми безкрайно чужди. Моят свят са женските умения — бродиране, тъкане, готвене, семейството на съпруга ми, децата, внуците и правнуците ми, и нюшу. Животът ми следваше нормалния ход на женското съществувание — момичешките години, дните ни като девойки с прибрани коси преди женитбата, дните на ориза и солта — когато сме съпруги и майки, и накрая безмълвието на вдовишкия живот.