Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Лицето и държанието на Пролетна луна бяха пълна противоположност на тези на дъщеря ми. Недодяланите черти на Нефрит издаваха моя посредствен произход, което бе и причината за суровото ми отношение към нея. Тъй като парите от търговията със сол щяха да й осигурят богата зестра, тя щеше да се омъжи в добро семейство. Вярвах, че от нея ще излезе добра съпруга, но виждах, че Пролетна луна щеше да бъде изключителна, ако получеше възможност, каквато бях имала аз.
Всички те ми припомняха за моето семейство и то още повече ми липсваше.
Бях самотна и уплашена, но страданието ми бе облекчено от нощите със Снежно цвете. Ала как да изрека следното? Дори тук, при тези обстоятелства, заобиколени от толкова много хора, касапинът пак искаше да се забавлява с моята лаотун. В студа под звездите, легнали току до огъня, те го правеха под завивката си. Ние, останалите, отвръщахме очи, но не можехме да запушим ушите си. Слава на боговете, той бе тих, като изключим откъслечните му изгрухтявания, ала на няколко пъти чувах стонове на наслада, издавани не от него, а от Снежно цвете. За мен това бе неразбираемо. След като приключеха, тя се връщаше под завивката и ме обвиваше с ръце, както когато бяхме момичета. Усещах миризмата на похот върху нея, ала при страховитите температури бях благодарна да усещам топлината й. Без тялото й, долепено до моето, щях да се превърна в поредната жена, издъхнала през нощта.
Естествено, при всичките тези нощни забавления Снежно цвете забременя отново, макар да се бях надявала, че от студа, несгодите и оскъдната храна менструацията й бе спряла, както моята. Но тя не искаше и да чуе, че това може да е така.
— Била съм бременна — каза. — Познавам признаците.
— Тогава ти желая още един син.
— Този път — рече със заблестели от радост и увереност очи — ще имам син.
— Наистина, синовете са благословия. Трябва да се гордееш с голямото си момче.
— Да — отговори меко тя, а после добави: — Наблюдавах ви заедно. Харесваш го. Харесваш ли го достатъчно, за да ти стане зет?
Момчето ми допадаше, но за подобно предложение не можеше да става дума.
— Между нашите семейства не може да се говори за сродяване — казах аз. Дължах й много, задето ми бе помогнала да се превърна в това, което бях. Исках да сторя същото за Пролетна луна, но никога не бих позволила дъщеря ми да слезе на толкова ниско стъпало. — Съкровеният духовен съюз между дъщерите ни е много по-важен, не мислиш ли?
— Права си, разбира се — отвърна Снежно цвете, не осъзнавайки, поне така ми се стори, истинските ми чувства. — Когато се приберем, ще извикаме леля Уан, както планирахме. Щом стъпалата им се оформят напълно, двете ще посетят храма на Гупо, където ще подпишат договор, ще си купят ветрило, в което да вписват важните събития от своя живот, и ще се гощават на сергията за таро.
— Трябва и ние да се срещнем в Шъся. Ако сме дискретни, можем да ги наблюдаваме.
— Имаш предвид да ги проследим? — попита тя, не вярвайки на ушите си.
Когато се усмихнах в отговор, Снежно цвете се засмя.
— Винаги съм си мислила, че аз съм пакостницата, но я виж кой прави кроежи сега!
Въпреки лишенията през онези седмици и месеци, плановете ни за нашите дъщери ни окриляваха с надежда и ние се опитвахме с всеки отминаващ ден да си спомняме за хубавото в живота. Отпразнувахме петия рожден ден на по-малкия син на Снежно цвете. Той бе много забавен и много се веселяхме да го наблюдаваме с баща му. Заедно двамата се държаха като две прасета — душеха и тършуваха наоколо, бутаха се игриво, омазани с прах и мръсотия, наслаждавайки се на компанията си. По-голямото момче бе доволно да седи при жените. Заради интереса ми към него Снежно цвете също започна да проявява внимание към детето. Когато улавяше погледа й върху себе си, той охотно се усмихваше. В изражението му виждах лицето на майка му на същата възраст — мило, простодушно, умно. Снежно цвете отвръщаше на погледа му не точно с майчинска любов, а като че това, което виждаше, й харесваше повече, отколкото бе мислила преди.
Един ден, докато го учех на една мелодия, тя рече:
— Не бива да учи женските песни. Като деца знаехме и малко поезия…
— Благодарение на майка ти…
— И съм сигурна, че си научила още в дома на съпруга си.
— Така е.
Развълнувано се занадпреварвахме да си припомняме заглавия на стихотворения.