Снежно цвете и тайното ветрило
- Автор: Си Лиза
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0773-1
- Переводчик: Светлозара Лесева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Снежно цвете и тайното ветрило». Краткое содержание книги:
Изписани върху ветрила и избродирани на кърпички, символите на тази тайна писменост разкриват техните радости, страдания и стремежи.
Именно нюшу свързва две момичета в приятелство, което оставя трайна следа в живота им. В дома на Лилия е донесено ветрило с предложение да се сприятели със Снежно цвете. От този момент нататък двете намират емоционален пристан от всекидневните трудности, доверявайки една на друга най-съкровените си мечти и тайни.
Лилия и Снежно цвете сключват уредени бракове, познават радостта от майчинството, преживяват времена на глад, чума и бунтове, но остават неразривно свързани. Докато едно недоразумение не поставя приятелството им под въпрос.
Нямаше камбани, които да известяват часа, но бе тъмно и отдавна бяхме преминали предела на силите си. Вече вървяхме повече от трийсет и шест часа без почивка и храна, само с по глътка вода от време на време. Започнаха да се разнасят вледеняващи протяжни викове. Нямахме представа откъде идват. Температурите паднаха. Листата и клоните на дърветата се покриха със скреж. Снежно цвете носеше индиговия си памучен костюм, а аз копринените одежди. Нито едното не предлагаше особена защита срещу студа, който щеше да ни връхлети. Под краката ни скалистият път стана хлъзгав. Със сигурност нозете ми се бяха разкървавили, понеже усещах странна топлина в обувките си. Ала не спирахме да вървим. Майката на касапина се клатушкаше помежду ни. Тя бе слаба старица, но плъхът у нея бе изпълнен с воля за живот.
Пътеката се стесни до около трийсетина сантиметра. Вдясно от нас планината — повече не можех да я наричам възвишение — се извисяваше толкова стръмно, че раменете ни се отъркваха в нея, докато бавно се точехме в колона един подир друг. Вляво склонът изчезваше в чернотата на нощта. Не виждах какво има там. Но в кервана напред и назад вървяха много жени с бинтовани нозе. Бяхме крехки като цветя сред вихър. Стъпалата не бяха единствената ни слабост. Мускулите на краката, непознаващи такова напрежение, боляха, трепереха, тресяха се, свиваха се в гърчове.
В продължение на около час вървяхме след едно семейство — баща, майка и трите им деца, — докато в един момент съпругата не се подхлъзна на една скала и не пропадна в мрака под нас. Силен протяжен писък огласи нощта, докато накрая внезапно секна. До нас през цялата нощ бе достигал подобен предсмъртен вой. От този момент нататък започнах да вървя, като последователно прехвърлях едната си ръка пред другата, вкопчвах се в треви, издирайки дланите си на грапавите камъни, които се издаваха от скалата вдясно от мен. Бях готова на всичко, за да не бъде моят писък поредната среднощна гибел.
Достигнахме една естествено защитена вдлъбната местност. Силуетите на планините, извисени на фона на небето, ни обграждаха отвсякъде. В падината горяха малки огньове. Намирахме се високо в планината, но хлътналият релеф не позволяваше тайпините да съзрат пламъците, или поне така се надявахме. Пробихме си път към вътрешността на мястото.
Може би защото бях отделена от семейството си, в светлината от огньовете навсякъде съзирах само детски личица. Погледът в очичките им бе безжизнен и празен. Може би бяха загубили дядо или баба, майка или сестра. Всички бяха изплашени. Децата никога не бива да изглеждат така.
Спряхме се, щом Снежно цвете разпозна три семейства от Дзинтиен, които бяха открили относително добре защитено местенце под короната на голямо дърво. Те видяха, че касапинът носи чувал с ориз на гърба си, и се разтичаха да ни отворят място край огъня. Щом седнах и приближих крайниците си към пламъците, те започнаха да парят, но не от горещината, а защото костите и плътта започваха да се съживяват.
Със Снежно цвете разтрихме ръчичките на децата. Те ридаеха тихичко, дори голямото момче. Скупчихме ги заедно и ги завихме с един юрган. Двете се сгушихме една до друга под другия, а свекърва й взе цял за себе си. Последният бе за касапина. Той махна презрително към нас. Дръпна един от мъжете от Дзинтиен настрани, прошепна му няколко думи и кимна. После коленичи до Снежно цвете.
— Отивам за още дърва — съобщи той.
Снежно цвете го улови за ръката.
— Не отивай! Не ни оставяй!
— Без дърва няма да преживеем нощта — каза той. — Не усещаш ли? Снегът идва.
Той нежно откопчи пръстите й от ръката си.
— Съседите ни ще се грижат за вас, докато отсъствам. Не се страхувай, и — сниши глас той — ако се наложи, избутай тези хора от огъня. Направи място за себе си и приятелката си. Ще се справиш.
Помислих си, че тя може и да не е способна да го стори, но аз не можех да умра тук, далеч от семейството си.
Въпреки огромната умора бяхме твърде уплашени, за да затворим очи, освен това бяхме гладни и жадни. В малкия кръг около огъня жените, които, както после научих, бяха станали посестрими след брака си, ни разсеяха от страховете, като подеха една песен. Странно, че макар свекърва ми да владееше изключително добре нюшу, а може би тъкмо защото познаваше толкова много йероглифи, песните и напевите не бяха особено важни за нея. Повече я вълнуваше изкуството на съвършеното писмо или съчиняването на прекрасна поема, отколкото способността на песните да забавляват и разтушват душата. Ето защо аз и етървите ми бяхме оставили в миналото си много от старите мелодии, с които бяхме израсли. Така или иначе историята, изпята от тях, ми бе позната, но не я бях чувала от детството си. Разказваше се за народа яо, първия им дом и смелата им борба за независимост.