Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Е, поне не е незабележимо — изсумтя Алекс.
— Какво го е ударило? — попита Холдън.
— Не знам, капитане — каза Алекс. — Доколкото мога да видя, няма обгаряния. Но гаусов снаряд не би огънал така метала. Просто щеше да направи дупка. А и отсекът не е пробит, така че каквото и да е било, не е направило дупка от другата страна.
Пилотът даде още по-голямо увеличение и се зае да оглежда внимателно ръбовете на дупката. Вярно беше, че нямаше следи от обгаряне, но по метала на вратата и палубата личаха тесни черни петна. Пракс се намръщи. Отвори уста да заговори, после пак я затвори.
Холдън изрече онова, което Пракс си мислеше.
— Алекс? Това отпечатък от длан ли е?
— На такова прилича, капитане, само че…
— Дай назад. Насочи към палубата.
Бяха малки. Трудно забележими. Лесно можеше да ги пропуснеш на малкия екран. Но бяха там. Отпечатък от длан, изцапана с нещо тъмно, което Пракс силно подозираше, че някога е било червено. Непогрешимият отпечатък от пет пръста на бос крак. Дълго петно тъмнина.
Пилотът проследи дирята.
— В отсека е пълен вакуум, нали? — попита Холдън.
— От ден и половина, сър — отвърна Алекс. Небрежното му държане бе изчезнало. Сега всички бяха сериозни.
— Дай надясно — каза Холдън.
— Да, сър.
— Добре, спри. Какво е това?
Тялото беше свито в зародишна поза, с изключение на дланите, прилепени към стената. Лежеше съвсем неподвижно, сякаш се намираха при пълна гравитация и самата му тежест го притискаше към палубата. Плътта му беше черна като антрацит и обагрена с червена кръв. Пракс не можеше да прецени дали е мъж или жена.
— Алекс, да не би да имаме гратисчия?
— Сигурен съм, че не е в списъка на товара, сър.
— И да не би това нещо там да е разкъсало метала с голи ръце, за да влезе в кораба ми?
— Изглежда, че може да е така, сър.
— Еймъс? Наоми?
— Аз също го виждам. — Гласът на Наоми се разнесе по терминала миг преди тихото подсвирване на Еймъс. Пракс се сети за загадъчните звуци от битка в лабораторията, за труповете на пазачи, с които не се бяха сражавали, за строшения стъклен куб и черните нишки. Това бе експериментът, изплъзнал се от нашийника си в тайната база. Той беше избягал на студената, мъртва повърхност на Ганимед и бе чакал там, докато му се открие шанс да го напусне. Пракс усети как кожата на ръцете му настръхва.
— Добре — каза Холдън. — Но е мъртво, нали?
— Не мисля — отвърна Наоми.
25.
Боби
Ръчният терминал на Боби засвири тръбен сигнал за ставане в четири и половина местно време; тя и другарите ѝ биха го нарекли „тъмна доба“ и щяха да мърморят — по времето, когато беше пехотинка и имаше другари, с които да мърмори. Беше оставила терминала си в хола, до свалящата се койка, която използваше за легло, и звукът му бе усилен дотолкова, че ушите ѝ щяха да писнат, ако се намираше до него. Но тя беше будна вече от цял час. В тясната ѝ баня сигналът бе просто дразнещ, ехтеше из малкия апартамент като радио в дълбок кладенец. Ехото ѝ напомняше, че все още няма много мебели, нито пък украси по стените.
Нямаше значение. И без това никога не ѝ идваха гости.
Тръбният сигнал беше гадна шегичка, която Боби си устройваше сама. Марсианските въоръжени сили бяха създадени стотици години след времето, когато тръбите и барабаните са били полезни средства за предаване на информация на войниците. Марсианците не изпитваха носталгия по тези неща, за разлика от въоръжените сили на ООН. Боби чу за първи път сигнала за ставане, когато гледаше филм за военната история. Зарадва се, щом осъзна, че колкото и дразнещ да беше марсианският му еквивалент — поредица от атонални електронни изсвирвания, — никога нямаше да е толкова дразнещ като сигнала, на който се будеха земните момчета.
Само че Боби вече не беше марсианка пехотинка.
— Не съм предателка — каза тя на отражението си в огледалото. Отражението ѝ не изглеждаше убедено.
След като тръбата изсвири сигнала три пъти, ръчният терминал изписука и млъкна сърдито. Боби държеше четката си за зъби вече от половин час. Пастата бе започнала да хваща коричка. Тя я прекара под топлата вода, за да омекне, и започна да си мие зъбите.
— Не съм предателка — повтори, макар че четката правеше думите ѝ неразбираеми. — Не съм.