Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Арджун се ухили. Бръчките му стояха добре. Сега, като по-стар, бе доста по-красив мъж. Сякаш кръглоликото, комично настойчиво момче, което се бе прокрадвало до прозореца ѝ да рецитира стихове нощем, само бе чакало да се превърне в сегашната си версия.
— Обичам те, винаги съм те обичал и ако се преродим, пак ще те обичам.
Авасарала изхлипа веднъж, избърса очи с опакото на ръката си и кимна.
— Добре тогава — каза тя.
— Връщаш се към работата ли?
— Връщам се към работата. Може да се прибера късно.
— Аз ще съм тук. Можеш да ме събудиш.
Помълчаха малко; после тя прекъсна връзката. Адмирал Садър не се бе обаждал. Еринрайт не се бе обаждал. Умът на Авасарала се мяташе насам-натам като териер, нападащ бронетранспортьор. Тя стана и се насили да мести краката си един пред друг. Простата физическа дейност на вървенето сякаш избистри главата ѝ. Наоколо имаше малки електромобили, готови да я откарат обратно в офиса, но тя ги пренебрегна и докато стигне дотам, почти се бе успокоила.
Боби седеше прегърбена над бюрото си и грамадното ѝ тяло го караше да изглежда като чин от началното училище. Сьорен го нямаше, което бе хубаво. Неговото обучение не беше военно.
— Да речем, че се намираш на укрепена позиция и към теб се приближава някаква страшна заплаха — заговори Авасарала, като приседна на ръба на бюрото на Сьорен. — Например, намираш се на луна и комета лети срещу теб. Огромна заплаха, разбираш ли?
Пехотинката погледна към нея, объркана в първия момент, а после сви рамене и се включи в играта.
— Добре — кимна тя.
— Защо ще избереш точно този момент да започнеш битка със съседите си? Дали си просто уплашена и се нахвърляш на когото ти падне? Или мислиш, че другите копелдаци са виновни за кометата? Толкова ли си тъпа?
— Говорим за Венера и битката в системата на Юпитер — отбеляза Боби.
— Да, метафората е прозрачна — съгласи се Авасарала. — И все пак, защо ще го правиш?
Боби се облегна в стола си и пластмасата изскърца под тежестта ѝ. Очите ѝ се присвиха. Тя отвори веднъж уста, затвори я, намръщи се и започна отначало.
— Укрепвам властта си — каза. — Ако използвам наличните ресурси, за да спра кометата, тогава веднага щом тази заплаха отмине, губя. Другият ще ме хване със свалени гащи. Бум. Ако първо му наритам задника, тогава, когато всичко свърши, печеля.
— Но ако си сътрудничите…
— За подобно нещо трябва да имаш вяра на другия — изтъкна Боби, клатейки глава.
— Към вас се носят милион тона лед, които ще затрият и двама ви. Защо, по дяволите, не искаш да повярваш на другия?
— Зависи. Той землянин ли е? — попита Боби. — В системата имаме две големи военни сили, плюс каквото могат да измъкнат от ръкава си поясните. Това са три страни с дълга история. Когато онова, което има да става на Венера, наистина стане, някой иска вече да държи всички карти.
— А ако и двете страни — Земята и Марс — си правят същите сметки, значи ще изхабим цялата си енергия, готвейки се за по-следващата война.
— Аха — потвърди Боби. — И да, ето как всички ще загубим.
24.
Пракс
Пракс седеше в каютата си. Знаеше, че е голяма като за спално място на кораб. Дори просторна. И все пак беше по-малка от спалнята му на Ганимед. Той седеше върху пълния с гел матрак и гравитацията от ускорението го притискаше надолу, караше го да чувства ръцете и краката си по-тежки, отколкото бяха. Той се зачуди дали усещането за по-голяма тежест — и по-специално променливата гравитация на космическото пътуване — не създава някакво еволюционно впечатление за умора. Чувството за притегляне към пода и леглото толкова приличаше на смазващо изтощение, та му бе лесно да си мисли, че още малко сън ще подобри нещата.
— Дъщеря ти вероятно е мъртва — изрече на глас. Изчака да види как ще реагира тялото му. — Мей вероятно е мъртва.
Този път не се разхлипа, значи имаше напредък.
Ганимед се намираше на ден и половина път зад тях и вече бе твърде малък, за да се различи с невъоръжено око. Юпитер представляваше мътен диск, голям колкото нокътя на кутрето му, отразяващ светлината на Слънцето, което не бе нищо повече от извънредно ярка звезда. С ума си той разбираше, че пада към Слънцето, движи се от системата на Юпитер към Пояса. След седмица светилото щеше да е близо два пъти по-голямо и пак щеше да изглежда незначително. В контекста на такава необятност от разстояния и скорости, надхвърлящи многократно всякакъв човешки опит, изглеждаше, че нищо не би трябвало да има значение. Той би трябвало да приеме, че не е бил там, когато Бог е издигнал планините, независимо дали тези на Земята или на Ганимед, или някъде още по-надалеч в мрака. Намираше се в една малка кутийка от метал и керамика, която превръщаше материята в енергия, за да запрати неколцина примати през вакуум, по-огромен от милиони океани. В сравнение с това, как можеше нещо да има значение?