Войната на Калибан

Това му прозвуча по-добре — или ако не по-добре, то поне правилно. Той се приведе напред със стиснати ръце и опря брадичка върху тях. Старателно си представи в подробности тялото на Катоа, лежащо върху онази маса. Когато умът му се разбунтува, опитвайки се да мисли за нещо друго — каквото и да е, — той го насили да се върне и да постави Мей на мястото на момчето. Притихнала, празна, мъртва. Скръбта се надигна от някакво място току над стомаха му, а той я наблюдаваше, като че ли бе нещо извън самия него.

Като студент беше събирал данни за едно проучване на Пинус контората. От всички видове борове, зародили се на Земята, борът контората беше най-жизнеспособен при ниска гравитация. Работата на Пракс беше да събира падналите шишарки и да ги изгаря, за да освободи семената. В дивата природа борът контората не можеше да се възпроизвежда без огън; а смолата в шишарките разпалваше пламъците още по-силно, макар това да означаваше гибелта на дървото родител. За да се подобрят, нещата трябваше първо да се влошат. За да оцелее, растението трябваше да приеме непреодолимото.

Той разбираше това.

— Мей е мъртва — каза. — Ти я загуби.

Не му се налагаше да чака, докато спре да го боли от тази мисъл. Никога нямаше да спре да го боли. Но и не можеше да допусне тя да стане толкова силна, че да го надвие. Имаше чувството, че си нанася дълготрайна душевна травма, но такава му беше стратегията. И доколкото можеше да прецени, май действаше.

Терминалът му изсвири. Двата часа бяха изтекли. Пракс избърса сълзите с опакото на дланта си, пое си дълбоко въздух, издиша го и стана. Беше решил, че два пъти на ден по два часа в огъня ще са достатъчно, за да го закалят и поддържат силен в тази нова обстановка на по-малко свобода и повече калории. Достатъчно, за да го държат годен за действие. Той изми лицето си в общата баня и се отправи към каюткомпанията.

Пилотът — името му беше Алекс — стоеше до кафемашината и говореше по интеркома на стената. Кожата му бе по-тъмна от тази на Пракс, а в оредяващата му черна коса личаха първите бели нишки. Имаше странния провлечен говор, срещан при някои марсианци.

— Виждам осем процента и намаляват.

Интеркомът издудна нещо весело и неприлично.

Еймъс.

— Казвам ти, уплътнението е пробито — настоя Алекс.

— Прегледах го два пъти — отвърна Еймъс по интеркома. Пилотът взе от кафемашината чаша, на която пишеше „Тахи“.

— Третият път е на късмет.

— Добре де. Изчакай малко.

Пилотът отпи една дълга глътка от чашата и премлясна с устни. После забеляза Пракс и му кимна. Пракс се усмихна неловко.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Алекс.

— Да. Така мисля — смотолеви Пракс. — Не знам.