Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Интересно.
— Нима? — изсумтя мрачно Боби.
Авасарала ѝ се усмихна топло и искрено, после наля чай от чугунен чайник в две малки чаши.
— Седни — каза тя и махна към един стол до бюрото си. Когато марсианката остана права, добави: — Сериозно, седни, мътните те взели. Пет минути разговор с теб и после цял час не мога да си наведа главата.
Боби седна, поколеба се, а после взе едната чаша. Не беше кой знае колко по-голяма от ракиена чашка, а чаят в нея бе много тъмен и миришеше неприятно. Тя отпи малка глътка и си изгори езика.
— Това е лапсанг сушонг — поясни Авасарала. — Мъжът ми го купува. Какво мислиш?
— Мисля, че мирише като краката на скитник — отвърна Боби.
— Така си е, но Арджун го обожава и наистина не е лош, като му свикнеш веднъж.
Боби кимна и отпи още една глътка, без да каже нищо.
— И така — продължи Авасарала, — ти си недоволната марсианка, която е била подмамена на другата страна от една могъща старица, която може да ти предложи много лъскави награди. Ти си от най-лошите предатели, защото в крайна сметка всичко, което ти се случи, откакто дойде на Земята, е заради твоето цупене.
— Аз…
— Затваряй си шибаната човка, миличка, сега възрастните говорят.
Боби млъкна и продължи да пие отвратителния чай.
— Но — рече Авасарала със същата мила усмивка върху сбръчканото си лице, — ако аз бях на другата страна, знаеш ли на кого бих пратила дезинформацията си?
— На мен — досети се Боби.
— На теб. Защото ти отчаяно се мъчиш да докажеш стойността си на новата си шефка и те могат да ти пращат дори най-крещящо фалшивата информация, без да им пука дали ще ти прецакат положението в дългосрочен план. Ако аз самата бях марсиански спец по контрашпионажа, вече щях да съм вербувала някого от най-близките ти приятели у дома и да го използвам, за да ти наливам тонове фалшиви данни.
„Всичките ми най-близки приятели са мъртви“, помисли си Боби.
— Само че никой…
— … оттам не иска да говори с теб. А това означава две неща. Те все още се опитват да разберат каква игра водя, като те държа тук, и не са подготвили дезинформационна кампания, защото са не по-малко объркани от нас. Някъде през близката седмица някой ще се свърже с теб. Ще поискат да им пращаш информация от офиса ми, но ще го поискат по такъв начин, че в крайна сметка ще ти дадат куп фалшива информация. Ако си лоялна и шпионираш за тях, супер. Ако не си и ми кажеш какво са искали, пак супер. А току-виж извадят късмета да направиш и двете.
Боби остави чашата на бюрото. Ръцете ѝ бяха свити в юмруци.
— Ето защо — процеди тя — всички мразят политиците.
— Не. Мразят ни, защото имаме власт. Боби, знам, че на мозъка ти не му харесва да работи по този начин, и уважавам това. Но нямам време да ти обяснявам нещата — каза Авасарала и усмивката ѝ изчезна, сякаш никога не я бе имало. — Затова просто приеми, че знам какво правя и че когато искам от теб невъзможното, то е защото дори неуспехът ти помага по някакъв начин на нашата кауза.
— „Нашата“ кауза?
— Ние сме от един и същи екип. Екипът „Да не загубим всички“. Това сме ние, нали?
— Да — потвърди Боби и хвърли поглед към олтара на Буда. Той ѝ се усмихваше ведро. „Ти си една от екипа“, казваше кръглото му лице. — Да, така е.
— Тогава замъкни се обратно там, мътните те взели, и почвай да звъниш на всички отначало. Този път си води подробни бележки кой отказва да ти помогне, запиши и точните думи, които използва. Ясно ли е?
— Напълно, госпожо.
— Добре — кимна Авасарала и пак се усмихна лекичко. — А сега марш от кабинета ми.
За да намразиш някого, опознай го, казваха хората, но Боби поначало не харесваше особено Сьорен. След няколко дни седене до него неприязънта ѝ се бе издигнала до съвсем ново ниво. Когато не я пренебрегваше, той се държеше снизходително. Говореше на прекалено висок глас по телефона, дори когато тя се опитваше да води свой собствен разговор. Понякога сядаше върху бюрото ѝ, докато говореше с посетителите. Използваше твърде много одеколон.
А най-лошото бе, че по цял ден ядеше бисквити.
Това бе впечатляващо, като се имаше предвид кльощавото му телосложение, а Боби по принцип не бе човек, който се интересува от диетичните навици на другите. Само че предпочитаната му марка бисквити, купувана от машината в стаята за отдих, бе опакована във фолио, което шумолеше всеки път, щом бръкнеше вътре. Отначало това бе просто дразнещо. Но след няколко дни на шум-шум, хрус-хрус и мляс ѝ дойде до гуша. Тя прекъсна последния си безрезултатен разговор и се завъртя, за да впери поглед в него. Той не ѝ обърна внимание и продължи да чука по настолния си терминал.