Войната на Калибан

Алекс отпи от кафето си.

— Праксидики, значи. На луната ли са те кръстили3?

— Да — потвърди Пракс. — Малко се смутиха, когато разбраха, че името е женско. Аз обаче нямах нищо против. Жена ми — бившата ми жена — го смяташе за умилително. Всъщност може би то беше причината да ми обърне внимание. Човек има нужда от нещо, което да го откроява, а на Ганимед не можеш да се обърнеш, без да забършеш петима доктори по ботаника. Или по-точно не можеше.

Паузата бе точно толкова дълга, колкото Пракс да разбере какво се задава и да се стегне.

— Чух, че дъщеря ти е изчезнала — каза Алекс. — Съжалявам.

— Тя вероятно е мъртва — промълви Пракс, точно както го бе упражнявал.

— Сигурно има нещо общо с лабораторията, която намерихте там долу, а?

— Така мисля. Трябва да има. Отвели са я точно преди първия инцидент. Нея и още няколко деца от групата ѝ.

— Групата ѝ?

— Тя има заболяване на имунната система. Преждевременно имуностареене на Майърс-Скелтън. Винаги го е имала.

— Сестра ми пък страда от трошливост на костите. В много тежка форма — въздъхна Алекс. — Затова ли са я взели?

— Предполагам — отговори Пракс. — Защо им е иначе да крадат деца?

— Робски труд или секс търговия — каза тихо Алекс. — Но не разбирам защо биха взели болни деца. Вярно ли е, че там долу сте видели протомолекулата?

— Така изглежда — кимна Пракс. Мехурът с храна изстиваше в ръката му. Знаеше, че трябва да яде повече — и му се ядеше, защото храната бе толкова вкусна, — но в дъното на ума му се въртеше нещо. Беше обмислял всичко това и преди, когато бе объркан и гладен. Сега, в този цивилизован ковчег, носещ се през пустотата, всички познати мисли започваха да се навързват. Похитителите специално си бяха набелязали децата от групата на Мей. Деца с нарушен имунитет. И работеха с протомолекулата.

— Капитанът беше на Ерос — подхвърли Алекс.

— Сигурно му е било мъчно, когато се случи онова — отбеляза Пракс, само колкото да каже нещо.

— Не, нямам предвид, че е живял там. Просто беше на станцията, когато се случи. Всички бяхме, но той остана най-дълго. Буквално го видя как започва. Първите заразени.

— Наистина ли?

— Това го промени донякъде. Аз летя с него още откак сновяхме с онзи стар леден влекач между Сатурн и Пояса. Подозирам, че по онова време не ме харесваше. А сега сме като семейство. Преживяхме какво ли не.

Пракс смукна продължително от хранителния си мехур. Студена, пастата имаше по-слаб вкус на пшеница и по-силен на мед и стафиди. Не беше толкова хубава. Спомни си страха върху лицето на Холдън, когато намериха тъмните нишки, потиснатата паника в гласа му. Сега разбираше причината.

Сякаш повикан от неговата мисъл, Холдън се появи на вратата, стиснал под мишница алуминиево сандъче с електромагнитни плочки по дъното. Военно сандъче за лични вещи, проектирано така, че да остава на мястото си дори при висока гравитация. Пракс беше виждал такива и преди, но никога не бе имал нужда от тях. Досега за него гравитацията беше константа.