Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Този свят е създаден по волята на Отеца — каза тя. — За да познаем любовта му. Един свят, един Отец, една църква. — „Пък била тя продажна и користолюбива.“
Аркен кимна, после кихна. Капка дъжд се бе стекла по носа му и висеше от върха.
— Ще те търсят ли? — попита Рева.
Сянка затъмни лицето му.
— Съмнявам се. Казахме си тежки думи.
— Думите не са стрели, могат да бъдат оттеглени.
— Той ни нареди да не правим нищо! — Аркен стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци под плаща. — Просто си седеше там и рецитираше стихове от катехизиса, докато те идваха към нас. Що за човек прави така!?
„Човек на Вярата“ — помисли си Рева.
— С какво толкова ги е разгневил?
— Все повтаряше, че Вярата е загубила пътя си. Че сме допуснали непростима грешка, че Червената ръка е белязала душите ни, че ни е накарала да мразим, вместо да обичаме. Да убиваме, вместо да спасяваме. Че преследването на неправоверните е издигнало стена между нас и Покойните. Един ден у дома дойде брат от Четвъртия орден с писмо от техния аспект. Беше любезно, но твърдо — настояваше баща ми да спре да говори. А той скъса писмото в лицето на пратеника. След два дни работилницата му изгоря.
Мрънкало почна да удря с копито и да тръска нетърпеливо глава. Рева започваше да долавя настроенията му и вече знаеше, че този кон не обича дългите почивки. Стана, извади от дисагите морков и му го даде.
— С нищо не си ми длъжен — каза тя на Аркен. — А да пътуваш с мен може да се окаже… опасно.
— Грешиш — каза той. — За това, дето не съм ти длъжен. А за опасностите не ми пука.
В погледа му се четеше искрена решителност, както и още нещо — срам. „Още е момче — помисли си Рева. — Въпреки изпитанията, през които е преминал.“
— Търся едно нещо — каза му тя. — Помогни ми да го намеря и сметките ни ще са уредени. След това ще си тръгнеш по пътя.
Той кимна с усмивка.
— Както кажеш.
Рева извади нещо от дисагите си и му го подхвърли.
— Баща ти пропусна да провери Разпенения за оръжие.
Аркен претегли ножа в ръка, извади го от канията. Беше хубаво оръжие от здрава стомана, с дълго острие и добре балансирано, с удобна дървена дръжка.
— Не знам как да го използвам. Баща ми не ми даваше дори дървен меч да размахвам, когато бях малък.
Рева погледна към дъжда навън. Вече не валеше толкова силно, пороят беше преминал в ръмеж. Хвана юздите на Мрънкало и го изведе от скалната цепнатина.
— Аз ще те науча.
Беше като да си играеш с дете, макар и с половин стъпка по-високо от теб и двойно по-едро. „Толкова е бавен“ — помисли си тя, когато Аркен залитна покрай нея, а прибраният му в канията нож я пропусна с цяла стъпка. Дори не му беше хрумнало, че тя ще отскочи встрани. Рева се метна на гърба му и опря своя нож в гърлото му.
— Опитай пак — каза и отскочи настрани.
Младежът се обърна към нея, изчервен до уши, стиснал още по-непохватно ножа. „Не е срам — осъзна Рева. — Добре ще е да сведа до минимум физическия контакт помежду ни.“
През следващите четири дни отделяше по един час сутрин и един вечер за упражнения, опитваше се да го научи на основните похвати в боя с нож, но усилията ѝ бяха напразни. Той беше едър и силен, но не притежаваше нито бързината, нито ловкостта да се справи дори с най-простичката атака. Накрая Рева му каза да забрави за ножа и да се пробва с невъоръжения бой. С това Аркен се справи по-добре, бързо овладя по-лесните комбинации от удари, дори успя да я фрасне силно по ръката при една от тренировките.
— Извинявай — ахна той, докато тя разтриваше удареното място.
— За какво? Аз съм си виновна, че бях толкова… — мушна се под гарда му, шамароса го с отворена длан по бузата и отскочи, преди той да е реагирал — бавна. Достатъчно за тази вечер. Хайде да ядем.
Даваше си сметка, че отново си угажда, че като му позволява да остане с нея, задоволява потребността си от човешка компания, чиято липса я измъчваше след бягството ѝ от Ал Сорна. Освен това Аркен бе поел най-неприятната част от задачите, без да мрънка — палеше огъня, грижеше се за конете и всяка вечер готвеше, всичко това с почти военно старание и дисциплина. „Не е честно — мислеше си тя, като го гледаше как реже парчета бекон и ги подрежда в тигана. — Не ми трябва помощта му. А и как ме гледа само…“ Погледите му не бяха сластолюбиви, нито обидни по друг начин, а по-скоро изпълнени с копнеж. „Още е момче.“