Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Видяха Високата твърд на следващия ден — назъбеният ѝ силует стърчеше в далечината. Легендите разказваха за нещо по-величествено и по-високо, митичен замък, достоен за мъченичеството на баща ѝ, ала колкото повече се приближаваха, толкова по-очевидна ставаше липсата на всякакво великолепие. В зидовете имаше дупки, бойниците бяха разкъсани, сякаш някакъв гигант е отхапал парчета от градежа, преди да продължи по пътя си. Стръмният път към входа беше обсипан с изпопадали каменни отломки, стадо дългороги планински кози се беше настанило там, пасеше плевелите, избуяли между паветата, и изобщо не реагира при появата им.
— Удивително! — ахна Аркен, когато спряха пред портата, вдигнали поглед към надвисналите стени. — Не подозирах, че има толкова високи кули.
Нещо изскърца и привлече погледите им към вградена в портата вратичка. Беше се открехнала и нечие старческо лице надничаше през пролуката.
— Няма нищо за крадене тука — каза лицето.
Рева направи знака на Верния меч и враждебността се отля от лицето на стареца.
— По-добре влезте — каза той и изчезна в сенките.
Рева прекрачи прага и погледна стареца, който се бе дръпнал да им направи път. Невъзможно бе да определи с точност възрастта му, но със сигурност беше прехвърлил седемдесетте, ако се съдеше по увисналата сбръчкана кожа, която разкривяваше чертите му. Облечен беше в дрипи, които отдавна не бяха виждали вода и сапун, увил се бе в протъркано одеяло. Държеше дълга тояга, висока почти колкото самия него, но повече за опора, отколкото като оръжие, прецени Рева.
— Вантил — представи се той. — Мисля, че знам ти коя си. — Кимна към Аркен, който бе останал навън с конете. — Него не го знам.
— Доверен човек — обясни Рева.
Това явно бе достатъчно за Вантил, защото той се обърна и тръгна с накуцване към някакви стръмни каменни стъпала.
— Сигурно най-напред ще искаш да видиш залата.
— Да. — Сърцето ѝ биеше по-бързо, отколкото при срещата ѝ с Разпенения и неговите братя. — Бих искала да я видя.
Беше обикновена стая. По-голяма от другите, край които минаха, и в същото занемарено състояние, но все пак просто стая, цялата студен камък и сенки, празна, освен стола с висока облегалка срещу вратата. По нейна молба Вантил донесе запалена факла и Рева се зае да огледа сенките, осветяваше стените, зад колоните, под стола.
— Не искаш ли да се помолиш пред трона? — попита Вантил, видимо озадачен от поведението ѝ.
Рева не му обърна внимание. Приключи с първоначалния оглед на стаята и веднага започна втори, после и трети. Огледа всяко кьоше, всяко скришно място, прогони сенките с факлата. Нищо.
— Откога си тук? — попита тя стареца.
— Дойдох малко след кончината на Верния меч.
— Сигурно се досещаш защо съм дошла.
Старецът вдигна рамене.
— Да се помолиш на Верния меч. Да говориш с Отеца на това свещено място…
— Имал е меч. Тук, в тази стая, когато е умрял. Къде е той?
Вантил поклати смутено глава.
— Няма меч тука, а тая крепост аз я познавам по-добре от всеки друг. Отнесоха всичко. Онова, дето не го взеха главорезите на Мрачния меч, го отнесоха гвардейците на васалния лорд.
— Мрачния меч не го е взел — измърмори тя под нос, после продължи по-високо: — Кога са идвали хората на васалния лорд?
— Идват всяка година да търсят поклонници. Крием се в планината, докато си тръгнат. Последно бяха тука преди два месеца.
Толкова много път за нищо. Мечът не беше тук. Щом хората на Ал Сорна не го бяха взели, значи оставаше васалният лорд в Алтор.
— Има ли къде да се настаня за тази нощ? — попита тя.
— Кръвта на Верния меч е добре дошла тука за колкото време поиска. — Запристъпва от крак на крак, чак тропна с тоягата си по каменния под. — Ъъ, такова, молитвите? — каза накрая.
Рева хвърли последен поглед на залата. „Празен стол в една празна стая.“ Тук нямаше и помен от Верния меч, нямаше дори кърваво петно да бележи кончината му. „Дали си е мислил за мен? — чудеше се тя. — Знаел ли е изобщо, че съществувам?“
— Отецът познава отлично любовта ми към Верния меч — каза тя на Вантил и тръгна към вратата. — Искам да настаниш и моя човек.
4.
Френтис
Намери място да се скрият сред хълмовете на няколко мили от вилата, скално струпване на едно било с добър изглед към пущинака наоколо, с достатъчно храсталаци да поддържа огън и завет сред камънака. Свали такъмите на жребеца и го плесна силно по задницата. Животното препусна на юг. С малко късмет това би заблудило евентуалните им преследвачи. През онази първа нощ тя бе продължила да кърви, кръв течеше от носа, ушите и очите ѝ, а влагата по прилепналите панталони показваше, че кърви от всички възможни места. Той я съблече и продължи да попива кръвта, докато кървенето постепенно не намаля. Тя лежеше бледа, гола и безжизнена, дишаше плитко, но не приличаше на спящ човек, защото нито клепачите ѝ трепкаха, нито звуци излизаха от гърлото ѝ. Хрумна му, че може никога да не се събуди, а той може да си седи тук до живот и да зяпа трупа ѝ. Връзката беше силна, сърбежът беше изчезнал. Френтис отново беше неин, макар тя да лежеше беззащитна, макар че той искаше да забие ножа си в гърдите ѝ, да го забива отново и отново. Вместо това се грижеше за нея, опитваше се да я стопли нощем на завет зад скалите. И така, докато в утрото на третия ден очите ѝ внезапно не се отвориха.