Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ти! — Братът с жълтеникавото лице посочи обвиняващо към вързания мъж, който, за разлика от момчето, стоеше покорно на колене, свел глава в отчаяние. — Заразил си децата си с тази лъжа, омърсил си ги с Отрицанието си и сега ще видиш съдбата, която си им отредил.
Един от мъжете с черни плащове сграбчи мъжа за косата и дръпна главата му назад. По лицето на пленника нямаше нито страх, нито гняв, очите му бяха пълни със сълзи, но не и с ужас.
— Виж това, Отричащи — изсъска говорещият, надвесил се над него, лицето му разкривено и червено в светлината на огъня. Обърна се, сграбчи момичето и го изправи грубо на крака. — Виж какво си направил.
Детето пищеше и се дърпаше в хватката му, но въпреки това братът го повлече към огъня. Дървената запушалка приглуши вика на едрото момче, което се метна напред с цялата си тежест. Не стигна далеч, защото един от братята го удари с дръжката на меча си между плешките и го повали на земята.
Рева се ориентира в сценката за секунди — разпененият, двамата при пленниците, часовоят. Четирима, които можеше да види, и без съмнение още, които не можеше, трезви и добре въоръжени, а не пияни разбойници. Безнадеждна ситуация, а и нямаше нищо общо с нейната мисия. Нямаше какво да му мисли.
Часовоят умря пръв — Рева изскочи от мрака и му преряза гърлото с ножа си; той се хвана за раната и се строполи по лице, без да издаде и звук. Рева прибра ножа, запъна стрела в лъка и я прати в гърба на разпенения, който тъкмо вдигаше момичето над главата си. Мъжът се срина и изпусна момичето, което го засипа с трескави ритници и се отскубна.
Остана ѝ време за още един изстрел, докато двамата оцелели се отърсваха от шока и се обръщаха към нея с извадени мечове. Спря се на онзи, който стоеше по-близо до нея, същия, който бе принудил бащата да види смъртта на детето си. Беше бърз; скочи наляво, докато Рева се прицелваше в гърдите му, но това не го спаси. Стрелата се заби в рамото му и го повали. Рева изтегли меча си и тръгна към другия, като пътьом преряза гърлото на ранения.
Последният оцелял се дръпна встрани от пленниците, като вдигна в движение арбалета си. Едрото момче, се метна с крясък към него, рамото му се заби в ребрата му, чу се пукот и мъжът политна в пламъците на огъня. Черноплащият писна, мяташе се в пламъците, после се търколи извън огъня, като не спираше да врещи от болка.
Вик привлече вниманието на Рева наляво — трима братя с черни плащове тичаха откъм мрака с вдигнати арбалети. Рева стрелна с поглед момчето, коленичило, с разширени, умоляващи очи.
Обърна се и хукна към дърветата, наведе се да вземе падналия лък, стрела от арбалет раздвижи косата ѝ, преди мракът да я погълне.
След още двайсетина крачки спря, обърна се и приклекна, пое си дълбоко въздух няколко пъти и зачака неподвижна. Тримата братя в черно бяха объркани и ядосани; наритаха вързаното момче да си излеят гнева, после затрупаха с пръст опърления си брат да загасят огъня, като се надвикваха какво трябвало да предприемат сега — застанали в редичка един до друг, ясно очертани на фона на огъня.
„Ситуацията май не е чак толкова безнадеждна“ — помисли си Рева, опъна тетивата и се прицели.
Момчето се казваше Аркен, сестра му — Руала, майка им — Елис, а бащата — Модал. Изгореното тяло в огъня било на майката на Модал, която се казвала Йелна, но Руала и Аркен я наричаха просто „баба“. Рева нямаше желание да пита единствения оцелял брат за името му, затова продължи да го нарича Разпенения.
— Богопочитаща вещица! — кресна ѝ той от мястото си до един дънер. Лежеше подпрян на дървото, краката му проснати безполезни. Стрелата на Рева беше пронизала гръбнака му и го бе парализирала от кръста надолу. За жалост гласът му не беше пострадал. — Само с помощта на Мрачното успя да избиеш братята ми — обвини я той и размаха треперещ пръст. Кожата му беше бледа и лепкава, очите му се изцъкляха все повече. Да го убие би било проява на милост и точно това щеше да направи още предната нощ, но Модал я беше спрял.
— Той щеше да изгори дъщеря ти жива — изтъкна Рева.
— Какво е милостта? — каза той, дългото му лице изопнато от скръб, но все така лишено от гняв, веждите му вдигнати, сякаш ѝ задаваше съвсем обикновен въпрос.
— Какво? — обърка се тя.
— Милостта е най-сладкото вино и най-горчивата отрова — каза Елис, майката. — Защото е награда за милостивите и срам за виновните.
— Катехизисът на Знанието — обясни Аркен, докато хвърляше поредния труп с черен плащ в огъня. В гласа му звучеше горчивина. — Тя очевидно е кумбраелка, татко — каза той на Модал. — Едва ли ще иска да чуе уроците ти.