Владетелят на кулата

Работата е там, че в навечерието на деня, когато реших да напиша тази история, аз познах болката. Научих урока на бича и тоягата, усетих металния вкус на собствената си кръв, която блика и отнася със себе си зъби и съпротива. Научих какво е да си роб. Така ме наричаха, защото такъв бях, и без значение какви глупости сте чули или прочели оттогава, аз никога, в нито един момент, не съм бил герой.

Воларианският генерал беше по-млад, отколкото очаквах, същото важеше и за съпругата му, моята нова собственица.

— Не ми прилича на учен, сърце мое — разсъждаваше на глас той, докато ме разглеждаше от уюта на канапето си. — Младичък ми се вижда. — Излегнал се бе сред диплите на копринената си роба в червено и черно, дългокрак и атлетичен, както се полага на прочут воин, макар че, за моя изненада, по светлата плът на крайниците му белези липсваха напълно. Дори лицето му беше гладко и съвсем чисто. Виждал бях безчет воини от различни нации, но за пръв път срещах воин без нито един белег. — Ала нищо не убягва от погледа му сякаш — продължи генералът, забелязал интереса ми. Сведох веднага очи и се стегнах за неизбежното наказание — юмрук или удар с бич от надзирателя. В първия ден на робството си станах свидетел как пребиха от бой и изкормиха един пленен кралски гвардеец, задето се беше озъбил на младши офицер от Свободната кавалерия. Урок, който усвоих на мига.

— Почитаеми съпруже — каза генералшата. Говореше рязко, но с добре поставен глас и с елегантното произношение на образован човек. — Представям ти Верниерс Алише Сомерен, имперски хроникьор в двора на император Алуран Макстор Селсус.

— Наистина ли е той, сърце мое? — Генералът за пръв път ми се стори искрено заинтригуван, откакто ме бяха довели в луксозната каюта. А тя бе необичайно просторна и богато декорирана с килими и гоблени, масите се огъваха под тежестта на подноси с плодове и гарафи с вино. Ако не беше лекото поклащане на гигантския боен кораб под краката ми, бих решил, че се намираме в дворец. Генералът се изправи и тръгна към мен, вперил поглед в лицето ми. — Авторът на „Песни за злато и прах“? Хроникьорът на Великата война за избавление? — Подуши ме, застанал на крачка от мен, и ноздрите му трепнаха от погнуса. — Мирише като всяко друго алпиранско куче. И гледа прекалено нахално.

Отстъпи назад, даде ленив знак на надзирателя и той без бавене нанесе удара, който очаквах, силен удар с дръжката на бича, нанесен бързо и без излишни движения. Не извиках въпреки болката, удържах вика зад зъбите си. Викането се тълкуваше като реч, а да говориш без позволение се смяташе за фатална простъпка.