Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Пътуването до Марбелис отне още осем дни, като през цялото време се преструваха на влюбена млада двойка за пред екипажа на търговския кораб. Моряците бяха шумна компания, обичаха грубите шеги и постоянно даваха съвети на Френтис относно съпружеските му задължения. Понеже не знаеше алпирански, той ограничаваше отклика си до смутен смях. В каютата им нощем, след като жената приключеше с него, Френтис използваше относителната си свобода да проучва белега, където преди бе усещал сърбежа. Имаше ясно доловима промяна в текстурата на белега, тъканта беше по-гладка, самият белег сякаш се беше разраснал по площ. Но сърбежа го нямаше, нямаше го освобождаващия прилив на болка. „Расти“ — внушаваше му той, като едновременно с това се опитваше да крие объркването си от жената.
Пристанаха в Марбелис със сутрешния прилив, сбогуваха се през смях и последна порция дебелашки шеги с моряците и слязоха по мостчето.
— Така — каза жената, докато оглеждаше зад пристанището. — Време е да намерим местните отрепки.
Като във всички пристанища и тук имаше места, където разумните хора не стъпваха. Във Варинсхолд това се отнасяше за целия западен квартал; тук тази територия беше по-малка, претъпкано гето, скупчено около района на складовете. Следи от окупацията на Кралската гвардия още се виждаха по улиците — съборени къщи и петна от сажди по крепостните стени. Оживеното пристанище и шумните хора говореха за град, който се е изцелил в голяма степен след войната, но в бедните квартали още имаше белези от сраженията.
— Говори се, че повече от хиляда жени били изнасилени, когато паднали стените — каза тя, докато подминаваха една изтърбушена къща. — Изнасилили ги, а после им прерязали гърлата. Вашите хора така ли празнуват победите си?
„Не бях тук — понечи да каже той, но не го направи. — Не че има значение. Всеки мъж в онази армия беше омърсен от войната на Янус.“
— О, изпитваш вина заради чужди престъпления — каза тя и му размаха пръст. — Няма смисъл, любов моя. Няма никакъв смисъл.
Избра една пивница в най-тъмната уличка, която успяха да намерят, поръча бутилка червено вино, като се постара да покаже солидното количество монети в кесията си, после седнаха да чакат на маса срещу входа. Няколкото редовни клиенти, основно брадясали мъже с омачкани дрехи, се изнесоха непосредствено след тяхната поява и ги оставиха сами, с изключение на един мъж, седнал в ниша. Димът от лулата му се виеше в сенките.
— Винаги се цели в онзи, който не бърза да си тръгне — каза жената, вдигна чашата си за наздравица към мъжа в нишата и се усмихна сияйно. — Той ще е най-предприемчивият.
Мъжът изпуфка още веднъж с лулата си, после стана и тръгна към тяхната маса. Беше нисък и жилав, но с лице на побойник, включително липсващи зъби, чието отсъствие лъсна, когато разтегна лице в студена усмивка. Макар да приличаше на човек от Севера, заговори жената на алпирански.
— Говоря езика на Кралството — отвърна тя. — И не, нямам нужда от петолистник, благодаря.
Мъжът кривна глава.
— А, значи ви трябва червен цвят. — Акцентът му беше силен и познат, нилсаелски. Придърпа си стол да седне при тях, наля си от виното им. — Може да се намери, но е скъпо. Тук не е като в Кралството. Императорът смята червения цвят за голямо зло.
— Не търсим да купим… развлечения. — Хвърли скришен поглед на стаята и сниши глас. — Трябва да стигнем до Кралството.
Жилавият се облегна назад и изгрухтя развеселено.
— Ми, желая ви късмет. Алпирански кораби вече не пътуват натам. Може да сте чули. Заради онази дреболия с войната.
Жената се наведе към него през масата и каза тихо:
— Чух, че… можело да се наемат други кораби. Кораби, които не изпълняват толкова стриктно императорските закони.
Лицето му стана напълно сериозно, очите му се присвиха.
— Опасни приказки са това. Особено от непознати.
— Знам. — Гласът ѝ се сниши до шепот. — Трябва да се махнем оттук. Съпругът ми… — тя кимна към Френтис — е от Кралството, запознахме се преди войната. Тогава беше много по-лесно, получихме благословията на родителите ми, но сега… — Изопна тъжно лице. — Годините след войната бяха трудни за нас. Семейството ми, съседите, всички ни обърнаха гръб. Решихме, че в Кралството може да ни приемат по-добре.