Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Брей, ама децата задават най-сложните въпроси. — Езикът му се подава бързо да навлажни устните. — По-добра е от другия вариант. Това вижда ли ти се смислено? Думата „добър“ е като думата „голям“. Един камък голям ли е? Кой знае? Дали този конкретен камък е голям? Попитай мравката, попитай кита и ще получиш два различни отговора, като и двата са верни.
— Баба добра ли е? — Изречено шепнешком. Джали е прекалено малък за такива отговори. Той слуша тона на Гариус, взира се в очите му.
— Баба ти води война, Джалан. Води я цял живот.
— Срещу кого? — Джали не е забелязал никаква война. Гледа как войниците се строяват и маршируват, гледа парадите на светски и църковни празници. Знае, че Скорон е врагът, но вече не се бием с него…
— Преди хиляда години Строителите са сложили всички ни върху наклонена равнина, Джалан — прозвучава женски глас зад мен, стар, но силен. — Светът се плъзга към пропаст. Някои от нас се наслаждават твърде много на пързалянето, за да се тревожат за падането, или пък си мислят, че на дъното ще има нещо за тях. Други искат да поправят онова, което е предизвикало самото пързаляне. Ето това е войната.
За миг се сещам за онзи горещ покрив, изплъзващ се под мен, за отчаяното ми дращене по керемидите и за ръба, летящ насреща ми, за облекчението, когато успях да се отклоня към източната кула. Дали тя бе видяла всичко това? Не ми се ще да я питам дали планира всички ние да паднем.
Обръщам се бавно. Червената кралица изпълва входа, роклята ѝ е тъмночервена, ветрило от костени шипове стърчи над раменете ѝ и разперва плата зад нея. Върху гърдите ѝ се откроява огърлица от черен кехлибар, с ромбове и правоъгълници. Изглежда стара, но яка, като скала, понесла безчет бури. В очите ѝ няма благост. Мога да видя мама отзад, задъхана от изкачването на стълбите, дребничка в сравнение с нея, в компанията на бавачката Уилоу.
— Ела, Джалан — подканва ме баба и се обръща да си тръгне. Не ми подава ръка.
— Използвай по-деликатен подход — казва Гариус. Закашля се хрипливо, опитва да се надигне, после махва с ръка към една полица на отсрещната стена. — Медната кутия.
Баба пристъпва в стаята.
— Това е в най-добрия случай неточно средство.
Аз стоя зяпнал, смаян, че Червената кралица позволява на един сакат старец от Бедняшкия дворец да се обръща така към нея.
— Казва ти достатъчно, за да разбереш дали момчето се нуждае от по-подробно изследване. — Гариус пак махва към полицата.
Баба кимва отсечено и бавачката Уилоу бързо отива до кутията. Тя е малка, едва колкото да побере юмрука ми, без ключалка или резе, с гравирана на нея плетеница от тръни.
— Само съдържанието — нарежда Гариус.
Бавачката Уилоу я отваря и капакът издава приятно „шшшуп“, докато се освобождава. За миг бавачката остава неподвижна, с гръб към нас, а когато се обръща, очите ѝ блестят, почти сякаш аха-аха ще заплаче, може би връхлетяна от някакъв стар спомен, хем горчив, хем сладък. В ръцете ѝ е отворената кутия и от нея блика сияние, забележимо по сянката, която хвърля тялото ѝ.
— Щорите, ако обичаш. — Гариус поглежда към майка ми, която май е по-изненадана от кралицата, че този непознат ѝ възлага задачи, но след моментно колебание отива и използва дългата пръчка до полицата, за да дръпне плата над високия прозорец. Стаята потъва в сумрак. Бавачката Уилоу изсипва съдържанието на кутията в ръката си, затваря капака и я връща на полицата. В дланта ѝ лежи парче сребро, оформено във вид на конус, с гравирани по него малки руни. Сияе като жив въглен, само че с по-бяла светлина, а руните пламтят.
— Дай на сина си да подържи орикалкума, принцесо Ниа — казва Гариус. В изменчивото сияние на металния конус лицето му се превръща в нещо чудовищно, но не по-страшно от гаргойлите, които са ми служили за опора при катеренето.
Мама взима орикалкума от ръката на бавачката Уилоу и сиянието моментално става по-ярко, по-бяло, макар и изменчиво, като че ли през него пробягват вълнички. Тя го държи далеч от себе си, с протегната ръка, сякаш би могъл да избухне, и ми го донася, като минава покрай леглото на Гариус. За момент сиянието се усилва още повече при доближаването ѝ до него. Баба отстъпва назад, когато майка ми идва при нас.
— Вземи, Джали. Няма да те заболи. — Мама ми протяга конуса, държи го с палец за основата и показалец за върха. Аз не съм убеден. Начинът, по който го държи далеч от тялото си, намеква, че той може да хапе.
Въпреки опасенията си го взимам и в същия миг нещото лумва толкова ярко, че не може да се гледа. Извръщам глава, като едва не изтървавам конуса, и в стремежа си да не гледам се убождам зад кокалчето с острия му връх. Все така извърнал поглед, виждам сиянието на конуса като светлина и сенки върху стените. Когато бавачката Уилоу го държеше, сиянието беше постоянно, но сега изглежда все едно държа затулен фенер, въртящ се на конец, който мята ярък лъч към стените — очертава в остър релеф първо лицето на кралицата, а после това на мама, като оставя баба ми в мрак.