Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Поех си дълбоко дъх.
— Къде са троловете? — Забелязвах по-скоро отсъствието на онази тяхна ужасна лисича воня, отколкото липсата на застрашителни великани, извисяващи се от всички страни.
— В Ренарските планини. — Снори счупи една съчка и я хвърли в огъня. — Сбогувахме се с Горгот преди две нощи.
— Което означава, че сме в…?
— Роун. Провинция Аперлеон, на десет мили южно от развалините на Компер.
Подуших въздуха; въобразявах си, че мога да доловя мириса на пепел от онзи град.
— Трябва да го убия.
Снори и Тутугу вдигнаха глави, светлината на огъня играеше по лицата им.
— Кого?
— Едрис Дийн — казах. Съзнавах, че едно такова желание — жажда — за мъст ще се окаже голямо неудобство за професионален страхливец като мен. Неудобство от мащабите на покерджия, който изпитва неудържим импулс да се ухили широко всеки път, щом обърне асо.
— Едрис Дийн определено има нужда от убиване. Тук те подкрепям. — Снори обърна лице към мен, този път скрито в сенките, защото беше с гръб към огъня. — Но наистина ли ти трябваше двуседмичен сън, за да стигнеш до този извод? Той вече се опита да те убие на два пъти. Както и мен.
Снори знаеше, че съм научил нещо в съня си — това беше неговият начин да попита каква част ще му кажа. Избърсах носа си с ръкав и подуших отново въздуха. Ароматът на яхнията на Тутугу стигна до мен заедно с осъзнаването, че съм гладен като вълк. Сигурно ме бяха хранили с нещо през всичките дни, докато ме бяха мъкнали със себе си, но каквото и да е било, не стигаше. Въпреки това изтласках глада настрани и погледнах Снори в очите.
Тутугу заговори пръв.
— Мен Дийн се опита да ме убие само веднъж и пак с удоволствие бих го бутнал от някоя скала. — Разбърка яхнията. — Защо му е на Джал нова причина да е ядосан? Дийн вече го е нападал два пъти.
— Три. — Повдигнах ризата си. И там, точно под левия гръден мускул, имаше бял белег, дълъг четири сантиметра. По-рано разправях, че Мартус ме е порязал с кухненски нож — и наистина го вярвах. В последно време твърдях, че е бойна рана от Аралския проход. За това знаех, че е лъжа. Но сега знаех, че е от Едрис, от мушването на същия меч, който беше пронизал майка ми, заедно с неродената ми сестричка. И ѝ беше прерязал гърлото. Сестричка ли? Не мога да кажа откъде знаех, че детето е щяло да ми бъде сестричка… но го знаех. Магьосница, която да играе ролята, предвидена за нея от Мълчаливата сестра, ключова фигура в играта върху дъската на Империята, стояща между Червената кралица и Синята дама.
Докоснах с пръсти белега, спомнях си болката и шока. Колко дълго бяха лекували малкия Джали на ръба на смъртта, не можех да кажа, но съм сигурен, че от леглото бе станало друго момче. Момче, което или е нямало спомен за отминалите седмици, или е вложило целия необуздан талант, криещ се в него, за да изгори всяка следа от събитията. Подкрепях го за този избор, ако наистина го е направило. Аз бих избрал същото, дори в сегашния момент, ако знаех как. Или поне бих се изкушил.
— Ами първия път? Когато ти е оставил този белег, кого освен теб е пронизал Едрис? — попита Снори. Тутугу и Хенан се приближиха зад него, забравили за яхнията.
— Майка ми. — Трябваше да стисна зъби, за да го изрека, но като я видях отново как пада, дъхът ми секна и думата излезе трудно.
— Аз ще го убия заради дядо. — Хенан седна с кръстосани крака и заби поглед в земята. Детето никога не бе говорило толкова сериозно.
Снори също сведе очи и поклати глава. След малко се потупа по гърдите, където ключът висеше под жакета му.
— Той скоро ще дойде за мен. И тогава ще го убия заради всички ни, Джал.
18.
Почти шест месеца, прекарани северно от Роун, бяха подобрили значително мнението ми за страната. Първо, тук знаеха какво представлява лятото. Вървяхме на юг през дълги горещи дни и аз се къпех в слънчевата светлина, докато другите почервеняваха и изгаряха. Оказа се, че Тутугу понася слънцето най-зле. По едно време изглеждаше, че всичката му открита кожа се опитва да се бели, и той се оплакваше неспирно от това. Също така надаваше вик и при най-лекото потупване по ръката — даже стигаше дотам, че да намеква, че някои от потупванията не са съвсем случайни.
Слънцето стопи и лошото настроение, което ме беше обзело в дните след събуждането ми. Не проникна до онази студена ядка на увереност, че ще трябва да убия Едрис Дийн, но изтика сенките, хвърлени от съня, и ме остави със спомени за майка ми, които биха били загубени навеки, ако не беше магията на Кара. Докато продължавахме напред, ми се струваше, че миналото се задоволява да се влачи подир мен, не забравено, но без да ми се пречка непрестанно. През първите ден-два си мислех, че разкритията от съня ми ще ме побъркат, но колкото и да е странно, след седмица се чувствах много по-спокоен в собствената си потъмняваща кожа, отколкото от години. Всъщност почти доволен. Отдавах това на постоянно скъсяващото се разстояние между мен и дома.