Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Централен Гелет. — Кара коленичи до мен. Тутугу седеше на един близък пън и се грижеше за малкия огън, на който къкреше котел с яхния, окачен на железен триножник. — Според Горгот може да се състави маршрут от единия край на страната до другия, който да не излиза от гората. И това е хубаво. В Гелет царят размирици, навсякъде кръстосват мародерстващи армейски части, наборните войски на поне десетина благородници водят боеве. Станало е някакво бедствие около връх Хонас — казват, че дукът бил мъртъв и всичките му войски изгорели…
— Връх Хонас ли? — Никога не го бях чувал. Но знаех, че дукът е мой роднина, макар и далечен. — Изгорели, казваш? Адски тъпо от негова страна да се навърта около някакъв вулкан!
— Не е вулкан. Замъкът му бил построен върху него. Някакво древно оръжие хвърлило планината във въздуха. Огромни горски масиви на север били изпепелени и на мили отвъд тях дърветата умират. Докато ти спеше, ние вървяхме два дена сред мъртви дървета. Горгот каза, че това било работа на Йорг Анкрат.
— Боже. — Спомних си как кралица Сарет ме навиваше да извикам малкото копеленце на дуел. Само дето то не се оказа толкова малко, шест стъпки висок хладнокръвен убиец, който уж беше на четиринайсет, ама се държеше като четирийсетгодишен. — Колко още ни остава до Роун?
— По-малко от седмица. Град Деедорф е само на десет мили оттук. Напредваме добре.
— Хмм. — Честно казано, хич не ме интересуваше къде сме, а по-скоро колко още трябва да изминем, за да стигнем до цивилизацията. Една мокра гора много прилича на всяка друга, пък била тя населявана от туртански селяни, които търсят трюфели, гелетски въглищари, роунски дървари или очарователно недодялани горяни от Червения предел. Ако питате мен, всички те можеха да вървят да се обесят. — Онова проклятие, дето ми го наложи…
— Заклинанието, което ти ме умоляваше да направя — прекъсна ме Кара. — Да. Та какво за него?
— Бях близо. Много близо. Точно преди онези тролове да се опитат да ме убият… — Понижих глас и станах сериозен. — Сънувах неща, които не помнех, но вече си ги спомням. И се доближих до деня на смъртта ѝ. В лятото, когато навърших осем години. Може дори да съм сънувал точния ден. — Хванах ръката на Кара и тя трепна, но ме остави да я държа. — Как да се върна там? Трябва да довърша това.
Не отричам, беше ми минало през ума, че така може да проспя целия път през Гелет. Дори по-хубаво, можех да спя още две седмици след това, докато Снори и Тутугу ме мъкнат на юг през Роун, и да не се събудя, докато северняците не ме доставят до портите на Вермилиън. С малко късмет, бих могъл да избутам цялата екскурзия като кошмар и никога повече да не се сетя за нея. Но като изключим тези надежди, ме тласкаше желанието да узная истината за смъртта на мама, да разкрия лъжите, с които ме беше заразил ключът на Локи. Тази работа тегнеше отгоре ми като проклятие и нямаше да намеря покой, докато не си начеша крастата — докато не срежа цирея.
Кара прехапа устна, вертикални бръчки се появиха между веждите ѝ. Това я направи да изглежда много по-млада.
— Кръвта го задейства.
Вдигнах ръка, за да я спра.
— Няма нужда да ме удряш пак!
— Прехапи си езика.
— Какво?
— Прехапи си езика.
Опитах, но не е лесно да се нараниш умишлено.
— Не моха да изхарам нихахва хръф — казах ѝ, стиснал болезнено езика между зъбите си.
— Захапи го! — Кара поклати глава, отчаяна от мен. После без предупреждение посегна и ме фрасна по брадичката.
— Ису, боли! — Притиснах устата си с ръка и пръстите ми бръкнаха вътре да проверят дали езикът ми още си е на мястото. Излязоха оттам алени и не можех да направя друго, освен да се взирам в тях, докато цветът изпълваше полезрението и ума ми.
За момент не знам къде съм и защо ме боли устата. Блъснал съм се в източната кула с краката напред и всичко е посивяло. Устата ме боли и когато свалям ръка от нея, от пръстите ми капе алено. Сигурно съм си прехапал езика при удара — съвсем не нежно посрещане, но доста по-любезно от онова, което бих получил от земята, ако бях паднал през ръба на покрива.
Нуждата да се отдалеча от жената със сляпото око се оказва по-належаща от нуждата да стена и да пъшкам, затова избърсвам ръце и ставам. Потен, уморен и прекалено сгорещен, започвам да се катеря към прозореца на Гариус. През по-късните години често ползвах стълбището, особено при лошо време. Но дори през месеците преди да напусна града със Снори, когато намирах време между следобедното ставане и тръгването из Вермилиън с моята тайфа непрокопсаници в търсене на грях, от време на време изкачвах кулата. Старите навици умират трудно, пък и така или иначе обичам да поддържам форма. Когато някоя дама те покани от прозореца на спалнята си, добре е да можеш да се катериш.