Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Чувам далечен вик и докато главата ми клюмва настрани, виждам как един грамаден страж залита покрай Едрис, а от ръката му пръсва кръв там, където убиецът го е посякъл при отдръпването си. Това е Робин, един от любимците на мама, ветеран от войни, водени преди да се родя — а може би и преди тя да се роди. Едрис замахва да го довърши, но мъжът отбива удара с дългия си меч, надава рев и се хвърля в атака. Звукът е ужасяващ, трясъкът на остриета, бързият тропот на стъпки, хрипливото дишане. Не мога да проследя святкащите мечове. Пред очите ми почва да притъмнява, звуците заглъхват. Срещам очите на мама. Те са тъмни и изцъклени. Не ме вижда. Ръката ѝ е отворена, протегната към мен в сетния ѝ миг, а орикалкумният конус отлита настрани от някакъв ритник на биещите се мъже и изчезва под една дълга кушетка, опряна в далечната стена.
Над главата на мама виждам, че Едрис вече има рана на тялото, която си е спечелил на влизане. Сега върхът на меча на Робин разсича бузата му до кокал и лицето му се обагря в алено. Едрис отвръща на свирепия удар с посичане, което се забива дълбоко в бедрото на Робин, току над коляното. Мъжът залита, но не пада. Пристъпва с куцукане, така че Едрис да остане от едната му страна, а ние с мама от другата, макар че сигурно и двамата изглеждаме мъртви. Всъщност, мисля, че сме. Чувам неясни викове в далечината. Едрис изплюва кръв и хвърля ненавистен поглед към Робин, после очите му се спират за миг върху телата на пода. Взел решение, той се врътва кръгом и изчезва през вратата със забележителна бързина.
Вече е тъмно. Студено. Големи ръце ме вдигат, но всичко е толкова далечно…
Тъмно е. Студено. Големи ръце ме вдигнаха.
— Лично ще го убия! — Думите излязоха като шепот, макар че се опитвах да ги изкрещя.
— Кара! Той се събужда! — Гласът на Снори.
Отворих очи. Смъдяха ме. Небето над нас бе тъмнолилаво, преминаващо в нощ.
— Ще го убия този шибаняк! — Някой сигурно ми беше дал да пия киселина — от всяка дума ме болеше.
— Кой си ти и какво си направил с Джалан Кендет? — Снори се наведе ухилено над мен и натика в устата ми манерка с вода.
Бих го ударил, но в ръцете ми нямаше сила — нито пък където и да било по мен.
— К-колко време мина? — попитах.
— Повече от седмица. — Кара също изглеждаше загрижена и вдигна орикалкума да огледа лицето ми. Взря се във всяко око, повдигайки клепачите ми с палец.
— Дай ми това! — Успях да я хвана за ръката и тя с мръщене ми позволи да взема металното зърно.
— Один! — Тутугу, току-що дошъл с наръч съчки, ги пусна, за да затули очите си. Хенан се скри зад него. Орикалкумът пулсираше в ръката ми, мяташе в нощта ярки лъчи, които играеха хаотично по близките дървета и нашарваха тревата със странни светли фигури. Пуснах го и оставих ръката си да падне.
— Било е вярно… — Нещо се пресегна през парещото ми гърло и ме задави, така че не можах да кажа нищо повече. Вместо това се претърколих настрани и захлупих лицето си в ръка върху земята. Емоциите на малкия Джали още ме изпълваха — момченцето, което вече не познавах, — той още гледаше очите на мама, оцъклени и невиждащи, и скръбта от всичко това, червената болка, нахлу в мен, разкъсваше гърдите ми, такова безбрежно страдание, че нямаше къде да го скрия. Не помнех друг път да съм изпитвал чувство, тъй дълбоко и ужасно, че да не можеш да си поемеш дъх.
Ръцете на Кара намериха раменете ми.
— Донеси още дърва, Тут. Снори, помогни му. Вземи и момчето.
— Но… — започна Снори.
— Направи го!
Най-сетне успях да вдишам, с разтърсващ хлип. Снори и Тутугу се отдалечиха забързано, а Хенан ги следваше по петите.
— Боже! — Ударих по земята с цялата сила, която успях да събера. — Накарай го да престане.
Кара прояви мъдрост на истинска вьолва, като дълго не каза нищо.
Оказва се, че силните емоции са огън и също като него имат нужда от гориво. Не ги ли подхранваш, ще изтлеят до горещо сияние, готово да пламне отново, но оставящо място и за други неща. Когато Снори и Тутугу най-после се върнаха с половината гора в ръце, нощта вече бе достатъчно тъмна, за да скрие срама от зачервените ми очи.
Открих, че съм непоносимо жаден, и изпих цялата манерка. Снори и Тутугу се заеха с огъня и готвенето. Сега виждах Снори в нова светлина, разбирах може би за първи път каква болка е носил в себе си през цялото време, докато пътувахме заедно. Разбирах отчасти какво се крие зад мъжа, когото бях гледал отвисоко в бойните ями, какво се крие зад неговото „докарайте по-голяма мечка“.