Ключът на Лъжеца

Кара пристъпи към мен и се зае да стиска разни мои части през туниката. Всичките ме боляха.

— Добре си — каза тя с леко извинителен вид. Избърса някаква драскотина на бузата ми с парцал, който миришеше на лимони.

— Ох! — Опитах се да избутам ръката ѝ, но тя се оказа упорита. — Пак сънувах… Какво, по дяволите, е това заклинание, което ми наложи, вьолва?

Кара се намръщи, дръпна парцала и го натъпка в малка кожена кесия.

— Нещо съвсем простичко. Никога не съм виждала да има чак такъв ефект при някого. Аз… не знам. — Мръщенето ѝ се усили и тя поклати глава. — Предполагам, че Мълчаливата сестра си е имала причини да те избере за партньор на Снори като вместилище на магията ѝ. Сигурно имаш влечение към нея, или податливост. Бих могла да те изпитам тази нощ…

— Това, което би могла да направиш, е да държиш оня орикалкум далеч от мен. — Тръшнах се върху купчината папрат, покриваща сплетените ивици дървесна кора, с които бяха съединени прътите на носилката. — До гуша ми дойде от вещици. Северни, южни, млади, стари, не ми пука! Отказвам се от тях. — Изплюх влезлия в устата ми дъжд. — Да потегляме! — При тези думи видях съвсем слаба усмивка да трепва върху устните на Кара, против волята ѝ, и за моя изненада троловете се заловиха за своята работа и ме помъкнаха напред, докато цялата колона подновяваше пътешествието си.

Няколко минути лежах със затворени очи, мъчейки се да уловя отново съня. Думата „убиец“ висеше във въздуха, може би ключът беше взел този спомен от мен и бе отключил някакво възможно минало, може би съболезнованията на Тапрут за майка ми се крепяха на слухове за тримата убийци, които Червената кралица бе погребала. Но и сънят, и съновиденията ти се изплъзват, когато ги търсиш, и се присламчват към теб, когато не ги търсиш. След малко дъждът, сипещ се по лицето ми, почна да ме дразни и аз седнах и се избърсах.

— Четири дни ли? — казах; местех очи между Снори и Тутугу, които крачеха зад троловете. — Как така не съм си оцапал… — Хвърлих поглед надолу и видях, че не нося старите си панталони, а нещо като грубовата поличка. — Аха.

— Гладен ли си? — Снори измъкна някакви ивици сушено месо и ги протегна към мен.

Потърках се по корема.

— Не и за това. — Но все пак ги взех и ги задъвках, и след секунди открих, че „гладен“ е прекалено слаба дума, за да опише състоянието ми. Нужно е доста дъвкане, за да преглътнеш сушено месо, така че това ме занимаваше известно време. Наричам го само „месо“ вместо телешко, свинско или еленско, защото след като го подправят така, че да не се разваля, става невъзможно да познаеш какво животно е умряло, за да попадне парчето в ръката ти. Вероятно магаре. Вкусът му наподобява кожа, която е била носена във вид на обувка в продължение на няколко горещи седмици. Текстурата също.

— Имаш ли още? — попитах.