Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Тя стои на най-горното стъпало, слаба като кост, бяла като кост, мъртвата кожа покрай устата ѝ е сбръчкана в ужасна усмивка. Не мога да кажа какъв цвят са очите ѝ, виждам само, че едното е сляпо, а другото прилича на бездънен вир. Слънцето огрява пода, стените, столовете, но арката, където стои тя, тъне в толкова дълбоки сенки, че старицата почти може да мине за игра на светлината.
Побягвам. За това поне сме в съгласие, момчето и аз. Един бърз ритник праща стола да се плъзга по плочите. Гоня го и когато той спира, скачам и почвам да се катеря по него. Страхът ми дава сили и аз с една крачка се озовавам на седалката, със следващата — на облегалката, и докато той се катурва, се хвърлям към прозореца. Не съм бил в западната кула, но съм бил в източната. Малкият Джалан предполага, че те са еднакви. Аз се моля да са.
Докато растях, се научих да се страхувам от много неща. От повечето всъщност. Височините обаче още предизвикват у мен радостна тръпка. Докато се премятам през прозореца, се вкопчвам в зидарията и краката ми търсят корниза, който трябва да се намира долу и вляво. Момчето не поглежда да провери, а се плъзга по-надолу, като оставя ръба на прозореца да се изплъзне от ръцете му. Пуска се и миг по-късно ботушите му намират опора. Стоим притиснати към външната стена, первазът на прозореца е над главата ни, ръцете ни са разперени да прегърнат камъните и се крепим на осемсантиметров корниз.
Малко по малко допълзявам до гаргойла, близнак на грозния демон, който наблюдава кралството от стената на източната кула, точно под най-високия прозорец. Има цяла редица такива демони, разположени в низходяща спирала и по двете кули; всички те си приличат, но в същото време са индивидуални като хората и всеки си има близнак на съответното място на другата кула. Познавам лицата им по-добре и от тези на малкото ми племе братовчеди. Пръстите ми треперят, но това е от страх от жената със сляпото око, а не от бездната под мен.
Пускам се и падам от корниза върху гаргойла, плъзгам се покрай рогове и шипове, за да стигна до неговия опорен корниз, промъквам се до следващия гаргойл, пак се пускам. Ето така открих стареца в кулата — само че тогава се катерех нагоре и бях близо година по-малък. Цяло чудо е, че не съм се претрепал.
Дядо Гариус живее — или го държат — в източната кула. Когато я изкатерих за първи път, бях прекалено малък, за да осъзнавам опасността. Пък и освен това тези кули са създадени за катерене. Малко са кулите в Империята с толкова места за хващане, с толкова много украса, разположена на удобни интервали. Всичко това прилича на покана. А аз от най-ранна възраст съм обсебен от идеята за измъкване. Стигаше пазачите и детегледачките на Римската палата да откъснат очи от мен за повече от секунда, и аз драсвах нанякъде, тичах, криех се, катерех се, проучвах всички пътища за влизане и излизане. Всякакви високи прозорци ме притегляха. Освен онзи на западната кула — той винаги ми е приличал на зейнала паст, която само чака да се пъхна в нея.
Стигам до покрива на двореца и изприпквам нагоре по керемидения склон, прехвърлям се през назъбеното било и се спускам надолу към източната кула. Тъмните плочи са горещи, парят дланите ми. Опитвам се да не ги докосвам с ръце и крака, плъзгам се по задник и усещам топлината дори през панталоните си. Потните ми длани загубват контакт с плочата. Плъзгам се по-бързо, без да има за какво да се хвана, удрям си гръбнака. Един зле преценен опит да забавя скоростта си ме извърта странично и след миг вече се търкалям надолу по покрива към бездната. Размахвам ръце, светът се размазва, аз пищя.
Туп. Нещо твърдо спря търкалянето ми и с едно болезнено хрущене ми отне цялата инерция, която бях събрал по наклона. Ударът ме уви около неподвижния обект, прекъснал падането ми, и аз останах да лежа и да стена. Някак си се бях омотал в старо одеяло — влажно старо одеяло — и като че ли валеше.
— Джал! — извика някакъв мъж.
— Джал! — Друг мъж, по-наблизо.
Изстенах малко по-силно, но не кой знае колко по-силно. Дробовете ми още не се бяха напълнили след грубото им изпразване от въздуха. Секунди по-късно нечии ръце ме намериха и смъкнаха одеялото от главата ми. Открих, че се взирам в лицето на Снори, обрамчено от мокра черна коса, а наоколо се издигат дървета, ужасяващо високи и тъмни на фона на сивото небе, което ми се струваше твърде ярко.
— К’во? — успях да изломотя. Това изглеждаше достатъчно, за да предаде чувствата ми.
— Троловете те изпуснаха. — Главата на Тутугу изникна пред погледа ми, затъмнявайки небето, мократа му рижа коса висеше край загриженото му лице. — Имаш късмет, че се блъсна в едно дърво.