Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Сложи го на масата, Джалан — казва Гариус. — В тази чиния.
И аз го слагам.
Светлината моментално угасва и остава само слабо сияние, но руните продължават да пламтят ярко, сякаш са дупки към някакво горещо място, където слънцето сипе жар върху пустинни пясъци.
— Нестабилен. — Баба пристъпва по-наблизо и се навежда да види. Въпреки интереса си и тя, и Гариус внимават да не докоснат орикалкума. — Противоречив.
Без нареждане бавачката Уилоу идва да завърти чинията; обръща орикалкума така, че кралицата да може да види всички руни, общо седем.
— Храбър. Страхлив. Щедър. Егоистичен. Почти сякаш е двама души… — Баба поклаща глава и се обръща да ме изгледа, все едно съм някакво незадоволително ястие, поставено пред нея.
— Проблемът не е в характера му — казва ѝ Гариус. — На Джалан му липсва стабилността, нужна за обучение, и да, той е силен, но за да изпълни ролята, която сестра ми е видяла за детето на Ниа, ще е нужен необикновен талант — нещо, което може да се противопостави на хора като Корион или Сагеус, Келем или Скилфар. Синята дама просто е заблудена. Може би е загубила твърде много отражения и умът ѝ се е пречупил.
Мама идва и ме погалва за миг по косата, докато взима конуса, а после отива да го върне в кутията на полицата.
— Може и да си прав — промърморва тихо Червената кралица; гласът ѝ звучи повече като заплаха, отколкото като признание. — Отведи момчето, Ниа. Но все пак го охранявайте зорко.
И просто ей така сме освободени.
— Какво е „убиец“? — пита Джали, преди да стигнем до стълбите.
За миг зървам клони, преплетени на фона на ярко небе, плъзгащи се покрай мен. Усещам движещи се наоколо тела, някакво неясно лице, надвесващо се отгоре ми.
— Прехапи си езика.
Вдигам поглед от аления килим.
— Какво, мамо?
— Кралица Алика е твой суверен и никога не бива да говориш лошо за нея, Джали. — Мама коленичи, за да е на едно ниво с мен.
— Ама тя е гадна — казвам. Или по-точно съм го казал преди петнайсет години и сега си спомням онзи момент, усещането от думите, майка ми, все още над мен, макар и коленичила, с изписано на лицето ѝ неодобрение, но мъчеща се да не се усмихне.
— Понякога една кралица трябва да е… сурова, Джали. Да управляваш цяла страна е сложна работа. Боговете са ми свидетели, че ми е достатъчно трудно да се оправям с три малки момчета всеки ден. — „Боговете.“ Понякога мама се забравя. Татко казва, че има само един Бог, но пък на него това му е работата. Баба сигурно е залагала много на кръвните линии, за да свърже кардинала си с езичница, която е вярвала в много богове, възхитителни в своето разнообразие от форми и добродетели, преди да бъде обърната към нашия единствен невидим Бог. Колко ли е струвало на хазната разрешението от Рим, чудя се? Татко може да има катедрала и дебела книга, пълна с Божията мъдрост, но Джали харесва повече приказките на мама, които е разказвала с тих глас до леглото му. Тя ме целува по челото и се изправя пак.
Отново сме в Римската палата, в една от галериите на първия етаж. Северната, ако се съди по ко̀сите лъчи на слънцето през високите прозорци. Те са остъклени, десетки малки парчета атарско стъкло с бледозелен оттенък, съединени с олово. Когато бях много малък, я наричахме Стаята със зеленото небе.
— Какво ти е на ръката, мамо? — Тя стои с дясната си ръка в сянката, и тази ръка изглежда някак нередно… малко прекалено ярка. Мама свежда поглед и бързо скръства ръце на гърдите си — гузно движение. Джали се взира нагоре към нея и аз също я оглеждам. Тя е същата жена като в медальона ми. На не повече от трийсет и младолика, с дълга тъмна коса, тъмни очи, красива. Портретът, който имам аз, е дело на много добър художник, но някак си не успява да я улови. Едва когато тези спомени преминават през мен, си спомням колко път е изминала тя, за да стане моя майка, колко самотна трябва да се е чувствала в тази чужда земя. Баба може да я е избрала заради кръвта ѝ, но каквото и наследство да носи тя във вените си, то не се е отразило много на външността ми, нито на тази на братята ми. Може да е потъмнило златото в косите ни, но като ни погледнеш, няма да видиш нищо от Индус. Русата ни коса идва от Габрон, третия съпруг на баба, или пък от дядо ѝ или баща ѝ, Голот Първи и Втори, от които се е предала на баща ни — макар че той през повечето време я крие под кардиналска шапчица заедно с плешивината си, — а от него и на нас. — Ръката ти изглежда… различно.