Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Нищо ѝ няма, Джали. Хайде да те върнем при бавачката Одет.
Там, където мога да зърна пръстите ѝ зад другата ръка, виждам сиянието, вече по-забележимо.
— Лошо е да се краде — казва Джали. Предполагам, че е вярно — макар че не бих позволил това да ме спре, — но не виждам връзката.
— Това е взимане назаем. — Мама изважда ръката си и я разтваря. Орикалкумът сияе в дланта ѝ, по-ярък отколкото в стаята на Гариус, с по-постоянна светлина. — Но ти си прав, Джали, беше лошо да не попитам. — Тя се привежда напред. — Можеш ли да му го върнеш, без да казваш откъде си го взел? Той няма да ти се сърди. — Изглежда притеснена и това кара Джали да се страхува. Той кимва бавно и посяга да го вземе.
— Няма да кажа, мамо. — Казва го със сериозен тон, докато объркването го изпълва. Тъжен е, но не знае защо. Мога да му обясня, че е видял за първи път майка си да прави нещо нередно, да е уплашена и неуверена. Това е болка, която всяко дете трябва да изпита, докато расте.
Мама поклаща глава, продължава да държи орикалкума.
— Един момент. — Извръща се от мен, отива до вратата към помещението, което аз наричам Звездната стая, и влиза вътре. Аз я следвам до прага и надзъртам през пролуката на вратата, която тя не е затворила напълно. Мама е с гръб към мен. По движението на ръката ѝ разбирам, че плъзга длан надолу по гърдите до корема си. Сиянието се усилва, хвърля черни сенки във всички посоки, усилва се още повече и изведнъж грейва ослепително като мълния, озарява цялата стая със светлина, която не допуска цветове. Мама изтървава орикалкума с писък и аз се втурвам през вратата. Щом изтичвам пред нея, за да видя какво крие, виждам, че е скръстила ръцете си над корема, една върху друга. Сълзи се стичат от стиснатите ѝ очи.
Спирам, забравил за орикалкума.
— Какво става…? — Джали изобщо няма представа. Аз обаче знам. Тя е бременна и детето притежава хилядократно по-голям талант в утробата, отколкото Кара след всичките ѝ години на обучение като вьолва.
Стоим там в приемната, под тавана, осеян със звездовидни фигури, и се гледаме.
— Всичко ще е наред, Джали. — Лъжа, изречена шепнешком, сякаш мама сама не вярва в нея достатъчно, за да я каже на висок глас. Тя се усмихва, отмята косата си и се навежда към мен. Но аз гледам през рамото ѝ, към едно мъжко лице, изплувало зад нея. На него няма усмивка. Почти мога да го позная, но светлината, лееща се през вратата отзад, оставя чертите му в сянка, показва ги само смътно. Косата му е толкова черна, че почти синее, като крило на сврака, със сиво, пълзящо от слепоочията.
— Джа… — Останалата част от името ми излиза като кръв. И двамата свеждаме поглед към острието, щръкнало от корема ѝ. В следващата секунда тя е паднала напред, изнизва се от меча, който остава капещ в ръката на мъжа. Кръв се стича по извивките на надписа в стоманата.
— Шшшт — казва той и опира режещия ръб в гърлото на мама, която е паднала върху индуските килими. Сега мъжът стои изцяло разкрит, в своята униформа, туниката и нагръдника на дворцовата стража. Лицето му е някак размазано, за част от секундата сякаш иска да заприлича на Алфонс — по-младия от вратарите, — а когато аз не му позволявам, се променя към стария Рапло, който ми е намигнал същата сутрин. Отърсвам се и от двете и го виждам ясно, само за миг. Това е Едрис Дийн, без белега на скулата и прекалено млад за бели коси, но въпреки това побеляващ.
Мислите на Джали, които толкова дълго са бликали зад моите, детски и бродещи надалеч, сега са притихнали. Той поглежда към мама, към меча, към Едрис и умът му представлява само гладка пустота.
— Знаех, че идваш… — казвам през устата на Джали.
— Не, не си. — Едрис прерязва гърлото на мама. Тя почва да се мята, опитва се да стане. — Никой никога не знае. Това е талантът ми. Даден ми от самия Господ Бог. Заклетите в бъдещето не могат да ме видят, момче. — Насочва върха на меча към мен. — Аз не хвърлям сянка в идните дни. Това направо побърква гадателите. Все ми казват, че няма да доживея до сутринта.
— Аз лично ще те убия — казвам му и говоря сериозно. Обгръща ме странно чувство на спокойствие.
— Нима? — усмихва се Едрис. — Може би. Но първо трябва да умреш. — И мушва с меча към гърдите ми. Ала някаква дълбока част от Джали вече ни е раздвижила и ние отскачаме назад, а едно последно потръпване на крака на мама, случайно или преднамерено, разсейва Едрис от атаката му. Въпреки всичко върхът на меча се забива между ребрата ми и аз падам с писък, кръв просмуква туниката ми. Докато пищя, мушкането на меча към гърдите ми се преиграва наново в мрака зад стиснатите ми очи. Зървам руни, полувидими върху стоманата, под кръвта на майка ми.