Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Здрасти.
— Здрасти — отговарям му и се усмихвам вътрешно. — Нуждая се от професионална услуга.
— Слушам.
— Трябва ми бодигард.
— За теб?
— Не. За жертвата, за която ти разказах — шестнадесетгодишната Сара.
Томи е напълно делови.
— Знаем ли кой е след нея?
— Не точно.
— Знаем ли кога ще го направи?
— Не. Има и уловка. Сара не е нормална жертва — не тя, а тези около нея умират.
Томи мълчи известно време.
— Не мога да ти помогна. Знаеш, че бих го направил, ако имах възможност, но се намирам по средата на нещо.
— Знам. — Не го притискам да ми каже каква е това „нещо“. Томи е майстор на лаконизма. Възможно е, докато разговаря с мен, колата му да е заобиколена от убийци с оръжия.
— Нямате ли хора за подобни ситуации? — пита той.
— Имаме за наблюдение, но аз искам през цялото време да я пази професионален бодигард. Ще се договоря с шефа и Бюрото ще покрие разходите.
— Ясно. Е, имам някого предвид. Жена. Добра е.
Усещам колебание в гласа му.
— Какво има? — питам аз.
— Просто слухове.
— За нея?
— Да.
— Като например?
— Казват, че преди си е прекарвала времето, като е убивала хора.
Млъквам за миг.
— Какви хора? — питам аз.
— Такива, които правителството на Съединените американски щати желае мъртви. — Томи също млъква за миг. — Това е само слух. Ако вярваш на такива.
Обмислям думите му.
— Какво мислиш за нея, Томи?
— Тя е лоялна и смъртоносна. Можеш да й имаш доверие.
Потривам очи, докато размишлявам. Въздишам.
— Добре. Дай ми номера й.
— Ще ти го пратя.
— Познаваш доста интересни хора, Томи.
— Също като теб.
Отново се усмихвам.
— Да. Като мен.
— Трябва да вървя.
— Знам, знам. Намираш се по средата на нещо. Ще ти се обадя по-късно.
Той затваря. За момент просто стоя и се чудя какъв ще бъде един „лоялен и смъртоносен“ човек. Почукване на вратата ме изважда от мислите ми.
Джеймс надниква вътре.
— Готова ли си? — пита ме.
Поглеждам часовника на стената. Предполагам, че заместник-директорът може да ме почака още малко.
— Да. Хайде да поговорим за нашия психар.
31
ДВАМАТА С ДЖЕЙМС СМЕ В ОФИСА МИ, зад затворени врати. Само аз и ти сме, мой намусен приятелю.
Джеймс, мизантропът Джеймс, има същата дарба като мен. Неговите несъобразителност и грубост — човекът е пълен задник, няма спор — нямат никакво значение, когато седнем да разнищваме злото. Той го вижда по същия начин като мен. Чува го, усеща го, разбира го.
— Имаш преимущество, Джеймс. Чел си целия дневник. Прочете ли бележките, които ти пратих?
— Да.
— Кажи ми какво мислиш.
Той се взира в някакво петно на стената над главата ми.
— Вярвам, че мотивът отмъщение е правилен. Видеото с Варгас, съобщенията по стените — най-вече препратките към правосъдието, — всичко се вписва. Усещането ми, докато четях дневника обаче, е, че е започнал да смесва парадигмите.
— Говори на английски, Джеймс.
— Казано просто, първоначалната му цел е била чиста. Отмъщение. Претърпял е лоши неща, прави лоши неща на тези, които са пряко замесени… или както смятаме в случая на Сара, наследниците на пряко замесените. Това е пътеката, която следваме и която според мен ще ни отведе на правилното място. — Той се отпуска на стола си. — Но да разгледаме начина, по който раздава правосъдие.
— Чрез болка.
Джеймс се усмихва. Това е нещо много рядко.
— Точно така. Крайната му цел е убийство. Но колко бързо ще убие… е, зависи от болката, която смята, че заслужава жертвата му преди това. Обсебен е от темата. Мисля, че е преминал линията между това наистина да раздава правосъдие и да се наслаждава от причиняването на болка.
Обмислям думите на Джеймс. Поведението, което описва, е често срещано, прекалено често срещано даже. Насилваният се превръща в насилник. Тормозеното дете се превръща в човек, който тормози деца. Насилието е заразно.
Представям си Странника на колене като онова бедно момиче от видеото, а някакъв лигавещ се непознат шиба краката му отново и отново.
Болка.
Той пораства, целият изпълнен с гняв, и решава, че е време за разплата. Придържа се към плана си и всичко е както трябва, но в един момент… нещо прищраква. Яростта, която се опитва да изкупи, мутира в наслада.
Чувства се много по-добре, когато държи пръчката, а не е удрян с нея. Толкова по-добре, че започва да изпитва удоволствие. По дяволите, започва да се чувства чудесно. Веднъж човек попадне ли в тази дупка, бялото се превръща в сиво и няма излизане от нея. Това обяснява противоречията на местопрестъпленията. Рисуването с кръв и ерекцията срещу спокойствието и хладнокръвието на човек с план.