Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Единственото хубаво при педофилите е — казвам аз, — че всички ги мразят.
— Да. Та, полицията на Лос Анджелис ни се обади. На никого не му пукаше за заслуги, пиар и слава. Това беше хубаво. Сформирахме екип, те направиха същото и приложихме сериозна съдебна преса. — На лицето му се появява лека усмивка. — Това беше нещо различно тогава, за разлика от сега. Моралните спорове в службите на реда не бяха толкова… настоятелни.
— Според мен искате да кажете — хипотетично, разбира се, — че заподозрените са били разпитани в доста агресивна обстановка.
Усмивката на заместник-директора е мрачна.
— И така може да се каже. „Пациентът има наличие на необясними синини.“ Нещо от този род. Не си падам по тези неща, но… — свива рамене, изпълнен от болка. — Халибъртън и приятелчетата му бяха от друго поколение. Но и трафикантите бяха умни. Имаха само един контакт. Парите сменяха притежателя си и след това децата сменяха притежателя си. Нямаше никакви последващи взаимоотношения между купувача и продавача.
— За колко деца говорим? — питам аз.
— Пет. Три момичета, две момчета. Бройката спадна до две момичета и едно момче скоро след като ги взехме под опеката си.
— Защо?
— Едно от момичетата и едно от момчетата не можаха да понесат повече. Самоубиха се. Разполагахме с децата — продължава да разнищва трагедията Джоунс, иска да приключи по-бързо с нея — и мръсотията, която ги беше довела при нас. Едно от момичетата и едно от момчетата бяха собственост на един сутеньор истински тъпак на име Лирой Пъркинс. Душата на този човек беше като леден блок. Дори не си падаше по деца, просто харесваше парите, които му носеха.
— Това е още по-лошо — отвръщам аз.
— Другото момиче беше собственост на перверзник, който си падаше по деца. Беше направил малко пари, като се снима как прави секс с детето и продаваше филмите на такива като него. Името му беше Томи О’Дел. Хипотетично, голяма част от ченгетата и агентите се изсипаха доста тежко на главите на Лирой и Томи. Те не искаха да проговорят. Заплашихме ги, че ще ги вкараме в затвора и ще пуснем слуха кои са на другите затворници. Не постигнахме нищо. Смятах, че О’Дел ще се пречупи. Той беше истински червей. Но не го стори. Лирой така и не поддаде. По едно време каза на Халибъртън: „Ако говоря с теб, ще ме убиват седмици наред. След това ще пречукат сестра ми, майка ми… по дяволите, дори ще изтрепят цветята ми. Предпочитам да се пробвам вътре“.
— Бил е убеден, че си има работа с доста опасни хора — казва Кали.
— По-опасни от нас, да. Стигнахме далеч в опитите си да измъкнем нещо от тях, но не постигнахме никакъв успех. Останаха ни само децата. Отне ни известно време и убеждаване, но две от тях се съгласиха да разкажат какво са преживели. — Заместник-директорът се намръщва. — Много лоши неща. Добре известното шибане на краката заедно с унизителни обиди и изнасилвания. През по-голямата част от времето са носили качулки или очите им са били вързани. Били са изолирани както едно от друго, така и от трафикантите. Въпреки това едно от децата видяло Варгас и чуло името му. Можеше дори да го опише. Веднага го прибрахме. — Погледът в очите му е леден. — Бяхме готови да сторим абсолютно всичко, за да го накараме да говори, и този път — хипотетично — бях готов да вкарам юмруците си в употреба.
Джоунс млъква за миг. Под изражението му се крие съжаление.
— Името на момчето беше Хуан. Беше на девет. Сладко, умно хлапе, което говореше доста, въпреки че заекваше леко. Беше от Аржентина. Възхищавах му се. Всички му се възхищавахме. Беше преминал през ада, но все още се бореше, за да си задържи главата над водата, и го правеше с достойнство. — Заместник-директорът ме дарява с поглед, който е на милион години. — Ах, какво достойнство. А беше само на девет.
— Какво се случи? — питам аз.
— Бяхме завели децата в една от секретните ни квартири. Нощта, преди Хуан официално да даде показания, някой нападна къщата. Убиха един полицай и един агент и отвлякоха трите деца.
— Отвлякоха ги?
— Да. Върнаха ги обратно в ада.
Не мога да говоря за момент, прекалено съм ужасена от мисълта. Тези деца са били спасени от чудовищата. Трябвало е да бъдат в безопасност.
— Това не сочи ли към…
— Вътрешна работа? — Джоунс кима. — Разбира се. Обърнахме всичко с главата надолу — тук и в полицейското управление на Лос Анджелис. Всеки в екипа беше сложен под микроскоп и му направиха метафорична ректална проверка. Нищо не откриха. Знаете ли коя е най-хубавата част? Не разполагахме с веществени доказателства, които да свържат Варгас с децата. Всичко, което имахме, бяха думите на изгубен свидетел.