Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Етиен ги наблюдава от петия етаж през един бронзов телескоп; почти двайсет души са: капитани, майори и дори един подполковник, придържаш периферията на фуражката си, докато сочи укрепленията по съседните острови; някой се опитва да запали цигара на вятъра, а другите се смеят, когато шапката му отлита над бойниците.
Отсреща, от портичката на Клод Левит, излизат и се разотиват три жени във видимо добро настроение. Прозорците на Клод светят, въпреки че в съседните къщи няма електричество. Някой отваря прозорец на третия етаж и изхвърля ракиена чашка; тя полита, премятайки се, надолу и изчезва от погледа на Етиен.
Той запалва свещ и се качва на шестия етаж. Мари-Лор е заспала. Вади от джоба й навито рулце хартия и го разгъва. Вече се е отказал да разгадава шифъра: преписвал е цифрите, подреждал ги е в матрици, делил ги е, умножавал ги е и… полза никаква. Впрочем има. Умът му е зает и се чувства добре; вече не му се привиждат призраци. Всеки път, щом зърне Мари-Лор с хляба в раницата й, щом разгъне мъничкото рулце хартия, щом се надвеси над микрофона, се чувства човек; жив е, непоклатим е.
56778. 21. 4567. 1094. 467813.
И така до следващото излъчване.
Двамата се занимават с това вече няколко месеца, през три-четири дни пристига нова ивичка хартия, а напоследък Етиен пуска и музика. Винаги през нощта и никога повече от един кратък откъс: шейсет… деветдесет секунди максимум. Дебюси, Равел, Масне или Шарпантие. Наглася микрофона във фунията на електрофона, както го е правил много, много отдавна, и пуска плочата.
Кой слуша? Етиен си представя късовълнови приемници, маскирани като кутии за овесени ядки, скрити под дюшемето, заровени под плочници или мушнати под бебешките завивки в люлките. Сигурно го чуват поне двайсет-трийсет души по крайбрежието и други в морето — капитани на кораби с домати, бежанци, оръжия… англичани, които очакват цифрите, но не и музиката и сигурно се питат: „Защо?“
Тази вечер пуска Вивалди: „Есен (Алегро)“. Плоча, която брат му купи за петдесет и пет сантима от един магазин на улица „Сан Маргьорит“ преди четири десетилетия.
Клавесинът ромоли, цигулките рисуват сложни барокови украшения; ниското, скосено таванско помещение прелива от звуци. Отвъд покривните плочи, през една улица и трийсет метра по-ниско, дванайсет немски офицери се усмихват за камерите.
Чуйте само, мисли си Етиен. Слушайте!
Някой докосва рамото му. Той стреснато подскача, залита и се подпира на наклонения таван. Мари-Лор стои зад него по нощница.
Цигулките кръжат по нежните си спирали нагоре и надолу. Етиен улавя ръката на племенницата си и двамата танцуват — под ниския, схлупен покрив, докато плочата се върти, а радиото пренася мелодията над бойниците към морето, право през телата на немците. Той я завърта, пръстите й се реят във въздуха. На светлината на свещта момичето изглежда като от друг свят — море от лунички, насред което висят две очи, неподвижни като пашкули на паяци. Не се взират в Етиен, но не го и тревожат, защото изглеждат като зареяни в друго, по-дълбоко измерение, свят, който се състои само от музика.
Тя е нежна, лека като перце, грациозна… бог знае откъде е разбрала какво представляват танците.
Той оставя музиката да свири. Антената е вдигната, може и да се забелязва на фона на вечерното небе; може и таванът да свети като маяк. Но под сиянието на свещта, в сладкия унес на музиката, лицето на Мари-Лор, захапала долната си устна, грее със собствена светлина, която напомня на Етиен за разходките зад крепостните стени в зимните привечери, когато слънцето е залязло, но не е изцяло погълнато от морето, а тръстиковите полета са се превърнали в езера от червена светлина и пламтят — там, където ходеха с брат си толкова отдавна, сякаш е било преди векове.
Струва му се, че е разбрал шифъра.
Плочата свършва. „Туп-туп-туп“, шуми една оса по тавана. Предавателят е включен, микрофонът — все още сгушен във фунията на електрофона, иглата обикаля по най-вътрешната бразда на плочата. Мари-Лор диша запъхтяно, усмихната.
След като вече си е легнала, след като е духнал свещта, Етиен дълго време остава на колене до леглото си. Кокалестата фигура на Смъртта броди из улиците долу, спирайки от време на време, за да надзърне в прозорците; с огнени рога и ноздри, бълващи задушлив дим; костеливата й ръка стиска списък за изпълнение.
Спира, за да погледне офицерите, слизащи от лимузините си и изчезващи в замъка.
После — пред светещите прозорци на парфюмериста Клод Левит.
После — пред тъмната тясна къща на Етиен Льоблан.
„Върви си по пътя, Смърт. Подмини къщата ни.“
Слънчогледи