Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Нойман Две сяда с опънати крака и едно след друго изяжда яйцата, белейки ги над кула от черупки във вътрешността на кепето си. Спуска се мрак. Откъм спящата рота долита тихо, като шум на приливна вълна хъркане. Вернер има чувството, че той и Нойман Две са единствените будни същества на планетата.
Доста след здрачаване от изток изсвирва влак и дремещите войници се размърдват. Вернер излиза от състоянието на полусън и се изправя на мястото си. Нойман Две вече стърчи до него със събрани длани, сякаш се опитва да задържи кълбо от мрак в шепите си.
Тракат буфери, стържат спирачки и от здрача се появява засилен влак. Пръв е пътуващият със загасени светлини, брониран с метални плочи, изригващ дебел гейзер от дим и пара локомотив. Зад него трополят няколко закрити вагона, следвани от куполна картечница; двамата картечари клечат до нея.
Всички следващи вагони са открити платформи, натоварени с хора. Някои прави, други коленичили. Изнизват се два вагона, три, четири. В предните им части са подредени чували с пясък за предпазване от вятъра. Релсите мътно проблясват, докато пружинират под тежестта на композицията. Девет открити вагона, десет, единайсет. Всичките пълни. Прелитащите край перона чували изглеждат странно: като моделирани от сива глина. Нойман Две вдига брадичка:
— Пленници.
Вернер се опитва да улови отделни фигури в размазаната от движението картина: хлътнала буза, рамо, пробляснало око. С униформи ли са? Мнозина седят, подпрели гърбове на чувалите в началото на платформите — приличат на плашила, карани на запад, за да ги набучат из някоя ужасна градина.
Някои спят, забелязва Вернер.
Прелита едно лице, бледо и восъчно, ухото му е залепено за пода на платформата.
Вернер примигва. Не са чували. Не спят. Всеки вагон има стена от трупове в предната си част.
След като се разбира, че влакът няма да спре, войниците наоколо се отпускат и отново затварят очи. Нойман Две се прозява. Прииждат вагон след вагон пленници, река от човешки същества, изливаща се от нощта. Шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет… Има ли смисъл да брои? Стотици, стотици мъже. Хиляди. Най-сетне от мрака изскача последният открит вагон, в който, както и в другите, живите са се подпрели на мъртвите, следва силуетът на втора куполна картечница с няколко картечари и — влакът отминава.
Тракането на талигите заглъхва; тишината отново се възцарява над околните гори. Някъде натам е Шулпфорта, с тъмните си кулички, с момчетата, които се напикават нощем, със сомнамбулите и побойниците. Още по-назад, зад него — пъшкащият Левиатан, наречен Цолферайн. Дрънчащите прозорци на детския дом. Юта.
Вернер казва:
— Бяха седнали върху труповете.
Нойман Две примижава с едно око и отмята глава като стрелец, целещ се в тъмното; там, накъдето изчезна влакът.
— Бум! — казва той. — Бум! Бум!
Гардеробът
В дните след смъртта на мадам Манек Етиен не излиза от кабинета си. Мари-Лор си го представя сгърбен на писалището, мънкащ детски стихчета, докато съзерцава прелитащите през стените призраци. Тишината зад вратата е толкова дълбока, че Мари-Лор си задава въпроса дали и той не се е преселил на оня свят.
— Чичо? Етиен?
Мадам Бланшар я завежда до Сен Вансон, правят помен. Мадам Фонтиньо й готви картофена супа за цяла седмица. Мадам Гибо донася конфитюр. Мадам Рюел по чудо успява да намери продукти и й опича маслен сладкиш.
Времето си тече. Нощем Мари-Лор оставя пълна чиния пред вратата на Етиен и на сутринта я прибира празна. Стои сама в стаята на мадам Манек и вдишва миризмите на мента, восък за свещи, шест десетилетия вярна служба. Домашна помощница, бавачка, майка, съюзничка, съветничка, готвачка — какво ли не е била тя за Етиен. За всички тях? Немски моряци пеят пиянска песен на улицата, домашният паяк всяка вечер изплита по една паяжина над печката, а несправедливостта за Мари-Лор е двойна: че всичко останало е живо, че Земята си се върти, без да поспре и миг, и невъзмутимо продължава обиколките си около Слънцето.
„Бедното дете.“
„Бедният господин Льоблан.“
„Сякаш са прокълнати.“
Как й се ще баща й да изтрополи през вратата на кухнята! Да се усмихне на дамите, да сложи длани върху бузите й. Само за пет минутки. За една.
След четири дни Етиен излиза от стаята си. Стъпалата изскърцват изпод краката му и жените в кухнята се умълчават. Той мрачно ги моли да напуснат.