Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Много си дребен, бе.
— Да, господине.
— На колко си?
— На осемнайсет, господине.
Капитанът се разсмива.
— Повече от дванайсет не бих ти дал.
Отрязва парче месо, дъвче дълго, после бърка с два пръста в устата си и изплюва въже от жили.
— Иди да се запознаеш с техниката. Да видим дали те бива; че твоят предшественик…
Нойман Две отвежда Вернер до отворената врата на един „Опел Блиц“, тритонен пълноприводен камион с дървен фургон отзад. От едната му страна са завързани очукани туби за бензин. Другата е осеяна с лъкатушни следи и пробойни от куршуми. Оловният мрак се оттича встрани; Нойман Две подава на Вернер газен ветроупорен фенер.
— Вътре са джунджуриите.
И изчезва. Никакви обяснения.
Добре дошъл на фронта.
Дребни пеперудки се въртят в светлината на фенера. Вернер е грохнал. Това ли е наградата на д-р Хауптман? Или наказанието? Как му се иска да е на пейките в детския дом, да слуша песните на фрау Елена… горещината, лъхаща на вълни от чугунената печка, тънкия глас на Зигфрид Фишер, размечтан за подводници и изтребители, Юта, рисуваща в другия край на масата, нижейки хилядите прозорци на нейния въображаем метрополис.
Фургонът е просмукан от миризма на кал, разлято дизелово гориво и нещо гнило. Три квадратни прозорчета отразяват светлината на фенера. Камионът е полева радиостанция. Върху работната маса покрай лявата стена стоят два омазани с мръсотия подслушвателя, с големина на възглавници. Телескопична антена, която може да се вдига и спуска отвътре. Три слушалки, стойка за карабини, шкафчета. Моливи за стъкло, компаси, карти. И в един от очуканите сандъци — два от приемо-предавателите, проектирани от него и д-р Хауптман! Присъствието им в тази пустош го утешава малко, все едно е погледнал встрани и е зърнал до себе си стар приятел, плаващ до него сред отломки от корабокрушение. Измъква единия апарат от сандъка и сваля задния му капак. Скалата е пукната, няколко бушона са изгорели, липсва един от щекерите. Той изравя от чекмеджетата инструменти, тресчотка, медна тел. Поглежда през отворената врата към лагера, заспал под дантела от милион звезди.
Дали отсреща не дебнат руски танкове? Целейки се в светлинката на фенера му?
Спомня си тежкия орехов „Филко“ на хер Зидлер. „Огледай жиците, съсредоточи се, прецени; и дефектът ще проличи.“ Когато вдига глава, над редицата от дървета в далечината трепти меко сияние, сякаш нещо гори. Изгревът. На около километър от фургона две момчета със сопи се тътрят подир мършаво стадо добитък. Вернер тъкмо отваря втория приемо-предавател, когато, щръкнал между голите канати на някакъв камион, изниква силуетът на гигант.
— Пфениг?
Великана протяга дългите си ръце през канатите, обгръщайки сринатото село, полята, изгрева.
— Фолкхаймер!
Един обикновен хляб, моля
Седят със спуснати завеси в кухнята. Тя още е възбудена от идването си насам с топлия хляб в раницата.
Етиен разчупва самуна.
— Ето.
Слага в дланта й малко рулце хартия, колкото морско охлювче.
— Пише ли нещо?
— Цифри. Множество цифри. Първите три ми приличат на честоти, не зная… Четвъртата — двайсет и три нула нула — може да значи час.
— Е, ще почваме ли?
— Чакай да се стъмни.
Етиен опъва тънки телени струни из къщата, замаскирани в стените; свързва едната с камбанка на третия етаж, под масичката за телефона; другата — с второ звънче на тавана; третата — с портичката. Три пъти кара Мари-Лор да изпробва действието им: идва от улицата, отваря портичката и от вътрешността на къщата долитат две тихи иззвънявания.
После прави фалшив плъзгащ се гръб на гардероба, който може да се дърпа и от двете страни. Привечер пият чай и дъвчат брашнения, плътен хляб от пекарната на мадам Рюел. Когато се стъмва напълно, Мари-Лор тръгва след прачичо си по стълбището, през стаята на шестия етаж и по стълбата до таванското помещение. Етиен издига тежката телескопична антена, скрита зад силуета на комина. Щраква едно ключе и таванът се изпълва с леко пращене.
— Готова ли си?
Звучи като татко й, когато се кани да каже нещо глупаво. Чува наум двамата полицаи: „Арестуват за далеч по-дребни прегрешения.“ И думите на мадам Манек: „Вие какво предпочитате — да живеете или да живуркате?“
— Да, готова съм.
Той прочиства гърлото си. Включва микрофона и казва: