Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Всеки час, мисли тя, някой, който носи спомена за войната в себе си, си отива от този свят.
Ще възкръснем в тревата. В цветята. В песните.
Мишел я улавя за ръка и двамата поемат надолу по виещата се пътека, излизат през портата откъм улица „Кювие“. Тя брои: една, две, три, четири, пет… решетки за дъждовна вода, и като стигат до кооперацията й, казва:
— Можеш да ме оставиш вече. Ти си знаеш пътя до вкъщи, нали?
— Ха! Разбира се.
— Е, до другата седмица.
Той я целува по двете бузи.
— Чао, бабо!
Тя слуша, докато стъпките му се стопят в далечината. Докато останат единствено въздишките на колите, трополенето на влаковете и звуците на хората, бързащи в студа.
Благодарности
Задължен съм на Американската академия в Рим, на Комисията по изкуствата в Айдахо и на Фондация „Джон Саймън Гугенхайм“. Благодаря на Франсис Жефар, който пръв ми показа Сен Мало. Благодаря на Бинки Ърбън и Клер Райхил за техния ентусиазъм и оптимизъм. И специално на Нан Греъм за търпението да изчака десет години, след което посвети на тази книга сърцето, перото и един куп часове от времето си.
Много дължа на Жак Люсеран и неговата „И стана светлина“, на „Kaputt“ от Курцио Малапарте, „Горски цар“ от Мишел Турние и „Сигурно се шегувате, г-н Файнман!“ от Ричард Файнман („Той го оправи само с мисъл!“); на Корт Конли, който осигури огромно количество справочен материал; на първите ми читатели Хал и Джек Истман, Мат Кросби, Джесика Закс, Мегън Туиди, Джон Силверман, Стив Смит, Стефани Нелън, Крие Доер, Марк Доер, Дик Доер, Мишел Мурембълс, Кара Уотсън, Честън Нап, Мег Стори и Емили Форлънд; и особено на майка ми, Мерилин Доер — моята д-р Жефар и Жул Верн, взети заедно.
Най-признателен съм на Оуен и Хенри, които буквално израснаха с тази книга, както и на Шона, първопричината за всичко написано и случило се.