Светлината, която не виждаме

Капитанът казва да им предадат, че е възхитен от успехите им; обещава отпуски за празниците, пържоли, пиене. През цялата зима опелът броди из окупираните територии; градове, които Юта някога записваше в техния радиодневник, внезапно оживяват: Прага, Минск, Любляна.

Случва се камионът да подмине група пленници и Фолкхаймер кара Нойман Едно да намали. Изправя се на седалката и се оглежда да зърне някой с неговия ръст. Ако види, тропва по арматурното табло. Нойман Едно спира, Фолкхаймер щръква насред снега, разменя няколко думи с охраната на конвоя и се смесва със затворниците — повечето само по риза, премръзнали.

— Мамка му и тъпак! — казва Нойман Едно. — Пак си остави пушката в камиона.

Понякога Фолкхаймер е надалеч. Понякога е наблизо и Вернер отлично чува разговора.

— Ausziehen — казва Фолкхаймер, бълвайки кълба пара през устата си, и — чудно — в повечето случаи руснакът разбира какво му казват.

„Събличай се.“ Здрав като мечка пленник, който надали би се уплашил от нещо… освен от друг като себе си.

Свалят се ръкавици, вълнена риза, оръфан шинел. Само като поиска обувките им, пленниците се опъват: клатят глави, гледат нагоре, надолу, въртят очи като уплашени коне. Знаят, че без обувки са обречени. Но Фолкхаймер стои и чака, един великан срещу друг, и пленникът винаги се огъва. Стои по чорапи на отъпкания сняг, опитвайки се да срещне очите на събратята си, но никой не го поглежда. Фолкхаймер събира нещата, пробва ги; ако не му стават — връща ги. После се довлича със сумтене до камиона и Нойман Едно включва на първа.

Скърцащ лед, горящи из лесовете села, нощи, в които е толкова студено, че дори не вали — зимата се оказва странен и призрачен сезон, в който Вернер броди из шумовете на ефира, както някога скиташе, влачейки количката с Юта, из калните друмища и пътеки на Цолферайн. Насред шумовете в слушалките се отделя глас, после затихва, и той тръгва да го издирва. Ето го, ето! Чувството е като да прокараш през пръстите си цял километър нишка, докато напипаш едно микроскопично възелче.

Случва се да минат дни от първото засичане на сигнала до окончателното му локализиране: възможност да мисли, да залъгва мозъка си; което със сигурност е по-добре, отколкото да се бие в някой смърдящ, замръзнал окоп, пълен с въшки; както през Първата война са се били старците, дошли да ги обучават в школата. Тази е по-чиста, по-механизирана война, битка, която се води от въздуха, невидимо сражение, в което фронтовете са навсякъде. Странното удоволствие да преследваш жертвата си: камионът подскача из мрака, това там… аха, антени са!

„Чувам те.“

Игли в купа сено. Трънчета в лапата на лъва. Той ги открива, а Фолкхаймер ги изтръгва; едно по едно.

Цяла зима немците карат конските си впрягове, шейни, танкове и камиони по едни и същи пътища, отъпквайки снега, превръщайки го в хлъзгав, просмукан с кръв ледобетон. И когато най-сетне идва април, вонящ на дървени стърготини и трупове, дълбоките като каньони стени от сняг отстъпват, но ледът по пътищата упорито остава — светлеещата, смъртоносна мрежа на инвазията, графика на едно безумие. Разпънатата на кръст Русия.