Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Камъни
Викат старши сержант Фон Румпел в едно хранилище до Лодз. Това е първото му пътуване след края на лечението в Щутгарт и се чувства така, сякаш костите му са олекнали. Шест души охрана с каски го чакат зад ограждение от бодлива тел. Следва дълго тракане на токове и отдаване на чест. Той сваля униформата си и се преоблича в анцуг без джобове. Отключват се три резета. Отваря се врата, след което го въвеждат в помещение с трима военнослужещи в същите анцузи, изправени до бижутерски маси с лампи. Прозорците са обковани с шперплат.
Тъмнокос ефрейтор му обяснява процедурата. Първият мъж ще вади камъните от обковите им. Вторият ще ги топи един по един в почистващ разтвор. Третият ще ги тегли, ще съобщава теглото им и ще ги предава на Фон Румпел, който ще ги оглежда под лупа и ще съобщава на глас качеството им — „с примеси“, „допустими примеси“ и „практически чисти“. Петият мъж, ефрейторът, ще записва резултатите.
— Ще работим на десетчасови смени, докато свършим.
Фон Румпел кима. Гърбът му още отсега го боли така, като че ли всеки момент ще се разцепи. Ефрейторът измъква изпод масата заключен с катинар чувал, разплита веригата, с която е завързан, и го обръща върху огромна кадифена табла. Изсипват се хиляди скъпоценни камъни: изумруди, сапфири, рубини. Цитрин. Оливин. Хризоберил. Между тях искрят стотици и стотици малки диаманти, повечето върху колиета, гривни, копчета за маншети, обици.
Първият мъж занася таблата до работното си място, стяга един венчален пръстен в менгемето и отваря с пинсета зъбците на обкова. Диамантът потегля по конвейера. Фон Румпел брои наум чувалите, чакащи под масата: девет.
— Откъде — пита той — са събрали толкова…
Въпреки че много добре знае отговора.
Кухината
Месеци след смъртта на мадам Манек Мари-Лор все още чака да чуе стъпките на възрастната жена по стълбището, затрудненото й дишане, продрания й хамалски глас: „Пиленце мое, но ти си босичко!“ Но край, няма я.
Обувките — на мястото им под леглото. Бастунчето — в ъгъла. Надолу до първия етаж, където на закачалката виси раницата й. Навън. Двайсет и две крачки по улица „Воборел“. После — шестнайсет канализационни решетки вдясно. Вляво по улица „Робер Сюркуф“. Още девет решетки до пекарната.
„Един обикновен хляб, моля.“
„Как е чичо ви?“
„Добре, благодаря.“
Понякога в хляба има малко бяло рулце, понякога няма. Понякога мадам Рюел е успяла да набави по нещо за Мари-Лор: зеле, чушки, сапун. Назад към пресечката с улица „Естре“. Вместо да свие вляво към улица „Воборел“, Мари-Лор продължава направо. Петдесет стъпки до крепостната стена, стотина край нея, до началото на стесняващата се като фуния уличка.
Напипва ключалката; вади от палтото си железния ключ, който миналата година й даде Арнолд Базен. Водата е ледена, стига до кокалчета й; пръстите на краката й моментално стават безчувствени. Но кухината е цяла хлъзгава вселена и в нея кръжат безброй галактики: ето — под захлупената половинка от мида има морски жълъд и малка вретеновидна черупка, в която се е заселил рак пустинник. А върху него — друго, съвсем малко морско жълъдче. А върху жълъдчето?
Във влажната кухина на някогашния кучкарник шумът на морето отмива всички останали звуци; тя стъпва между охлювите като между цветя в градина. Прилив след прилив, ден след ден: идва, за да послуша как малките създания мърдат и проскръцват, да помисли за татко си, свит в килията, или за мадам Манек, в полето от бял равнец, или за чичо си, двайсет години пленник в собственото си жилище.
После намира с опипване обратния път до вратичката и я заключва след себе си.
През зимата тока по-често го няма, отколкото го има; Етиен свързва два корабни акумулатора с предавателя и излъчва дори и при спряно електричество. Топлят се на хартии, щайги и дори антикварни мебели. Мари-Лор довлича тежката черга от стаята на мадам Манек чак до шестия етаж и я намята върху юргана си. Понякога в полунощ стаята е толкова студена, че й се счува, че по пода пада слана.