Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Трябваше ми време да се простя с мадам, а сега трябва да се грижа за племенницата си и за себе си. Благодаря ви.
Всички излизат, той затваря вратата и я залоства. Хваща дланите на Мари-Лор:
— Навсякъде е угасено, много добре. Застани там, моля те.
Плъзгат се столове. Отмества се кухненската маса. Тя го чува да дрънка с халката в средата на пода; люкът се отваря. Той слиза в избата.
— Чичо? Какво търсиш?
— Ето това — казва той.
— Какво е то?
— Електрически трион.
Нещо ярко припламва в нея. Етиен тръгва по стълбището, Мари-Лор върви след него. Втори етаж, трети, четвърти, пети, шести; вляво към стаята на дядо й. Той отваря вратите на гигантския гардероб, вади старите дрехи на брат си и ги оставя на леглото. Разпъва един удължител до контакта на стълбищната площадка и го включва. Казва:
— Ще вдигна шум.
— Няма страшно — отвръща тя.
Етиен се мушка в гардероба и циркулярът се събужда с ужасен вой. Звукът прелита като тайфун през стените, пода, тъпанчетата й. Дали съседите ще чуят? А някой немски войник?
Етиен изрязва един правоъгълник от гърба на гардероба, после втори от вратата отзад. Изключва машината и се промъква през грубия отвор, по стълбата зад него, до тавана. Тя го следва. Цяла сутрин чичо й пълзи по пода на ниското помещение с кабели, клещи и инструменти, които пръстите й не познават, плетейки нещо, което вероятно е сложна електрическа верига. Мърмори си сам, слиза до долните етажи и се връща с части и справочници. Таванът скърца, мухи чертаят електриковосини осморки из въздуха. Късно вечерта Мари-Лор слиза по стълбата и заспива на леглото на дядо си, докато чичо й цяла нощ шумоли отгоре.
Когато се събужда, под стрехите чирикат лястовици, а откъм тавана се лее музика.
„Лунна светлина“, „Clair de Lune“, мелодия, която й напомня шумолене на листа и ивиците от мокър пясък под краката й при отлив. Музиката се прокрадва на пръсти, издига се и се утаява, и тя чува младежкия глас на дядо си: „В човешкото тяло има двайсет и шест хиляди километра кръвоносни съдове, деца! Достатъчно, за да обвият два и половина пъти Екватора…“
Етиен слиза по седемте пречки на стълбата, промушва се през отвора в гърба на гардероба и поема ръцете й:
— Татко ти ме помоли да те пазя.
— Знам.
— Но това е опасно. Не е игра.
— Нищо, искам да участвам. Мадам ще се радва на оня свят.
— Казвай тогава. Какъв е пътят?
— Двайсет и две крачки по улица „Воборел“, стигам до улица „Естре“. Вдясно, и си броя: шестнайсет решетки на уличната канализация. Свивам вляво, по улица „Робер Сюркуф“. Още девет решетки и съм в пекарната. Влизам и казвам: „Един обикновен хляб, моля.“
— Тя какво отговаря?
— Тя… се стряска. Но аз повтарям — „Един обикновен хляб, моля“, и тя отвръща: „Как е чичо ви?“
— Пита за мен, така ли?
— Това е паролата. Каза ми я мадам Манек.
— И ти?
— Аз й казвам: „Добре е, благодаря.“ Взимам хляба, мушкам го в раницата и се прибирам.
— И… системата ще продължи да работи? Даже и без мадам?…
— Пречи ли нещо?
— Как ще платиш?
— С купон.
— Има ли?
— Да, долу са в чекмеджето. Пък и имаш пари, нали?
— Имаме малко. Как ще се прибереш?
— Право вкъщи.
— Откъде ще минеш?
— Девет решетки по улица „Робер Сюркуф“. Вдясно по улица „Естре“. Шестнайсет решетки до улица „Воборел“. Знам пътя, чичо, научила съм го наизуст. Ходила съм до пекарната стотици пъти.
— Но… не трябва да се отбиваш никъде. Никакъв плаж, разбра ли?
— Ще дойда право вкъщи.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Върви тогава, Мари-Лор. Бързо като вятъра!…
Източният фронт
Пътуват във фургони през Лодз, Варшава, Брест. Километър след километър през отворената врата не се вижда жива душа, само по някой преобърнат край релсите вагон, всичките разкривени, сигурно от експлозии. Войници слизат и се качват, бледи, измършавели, всеки с мешка, пушка и каска. Спят въпреки шума, въпреки студа, въпреки глада, сякаш отчаяно искат да се откъснат от будния свят, колкото може по-задълго.
Редици борове разделят безкрайни, метални на цвят равнини. Денят е облачен. Нойман Две се събужда, пикае през вратата, вади кутийката и изпива две-три хапчета.
— Русия — казва той, макар че не е ясно по какво е разбрал промяната. Въздухът мирише на стомана.
Привечер влакът спира и Нойман Две превежда Вернер пеша през редици от съборени къщи; греди и тухли се търкалят на овъглени купчини. Стените, които все още стоят, са надупчени от черната бродерия на картечниците. Почти тъмно е, когато предава Вернер на мускулест капитан, който вечеря сам върху канапе, състоящо се от дървена рамка и пружини. В ламариненото канче в скута на капитана дими сиво цилиндрично парче варено месо. Той безмълвно оглежда Вернер повече с развеселена умора, отколкото с разочарование.