Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— 567, 32, 3011, 2300, 110, 90, 146, 7751.
Цифрите отлитат, завихрят се покрай покривите, над морето, пътуват бог знае накъде. Към Англия, към Париж, към мъртвите.
Той превключва на друга честота и повтаря излъчването. После на трета. Накрая изключва апаратурата. Лампите пукат, докато изстиват.
— Какво значат цифрите, чичо?
— Не знам.
— Трябва ли да се разшифроват в думи?
— Задължително.
Двамата слизат по стълбата и се промушват през гардероба.
Няма чакащи ги в коридора войници със заредени оръжия. Нищо не е по-различно от обикновено. Мари-Лор се сеща за едно изречение от Жул Верн: „Науката, приятелю, е изградена от грешки, но те са полезни, защото стъпка по стъпка ни приближават към истината.“
Етиен се усмихва замислено.
— Помниш ли жабата на мадам Манек?
— Помня, чичо.
— Чудя се кого е имала предвид. Себе си? Или немците…?
Фолкхаймер
Инженерът е мълчалив, язвителен мъж с разногледи очи. Шофьорът е на трийсетина години, с цепка между зъбите, викат му Нойман Едно. Вернер знае, че Фолкхаймер, техният сержант, не може да е на повече от двайсет години, но на оловносивата утринна светлина изглежда двойно по-възрастен.
— Партизаните почнаха да нападат влакове — казва той. — Според капитана държат връзка по радиото.
— Твоят предшественик — казва Нойман Едно — беше левак и не ги засече.
— Техниката я бива — отвръща Вернер. — Трябва ми само час да я пусна в действие.
Погледът на Фолкхаймер се стопля малко:
— Пфениг — им казва той — е огън. Ще видите.
Тръгват. Опелът подскача по черни пътища, по-лоши и от кравешки пъртини. На всеки няколко километра спират и разполагат приемо-предавател на някой хребет или гърбица на терена. Оставят Бернд и мършавия, проклет Нойман Две — единия с пушка, другия със слушалки. Карат още неколкостотин метра, достатъчни да образуват основа на триъгълник, като внимателно измерват разстоянието, и Вернер включва главния приемник. Вдига антената на камиона, слага слушалки и претърсва ефира, опитвайки се да открие непозволени честоти. Гласове, които не трябва да се чуват.
По протежение на равния, безкраен хоризонт като че ли постоянно горят огньове. През повечето време Вернер пътува гърбом, отправил поглед към страната, която напускат, назад към Полша, назад към райха. Никой не ги обстрелва. Чуват се гласове в ефира, но те са немски. През нощта Нойман Едно изважда консерви с кренвирши от сандъците за боеприпаси, Нойман Две сънливо разправя истории за жени, истински или измислени, а Вернер, унесен, вижда кошмари: силуетите на школниците, скупчени над Фредерик, но когато се приближава, Фредерик се превръща в Юта, която го гледа обвинително, докато глутницата къса един по един крайниците й. Фолкхаймер наднича през час във фургона и пита:
— Нищо ли?
Вернер клати глава. Побутва батериите, преглежда антените, три пъти проверява бушоните. В Шулпфорта, с д-р Хауптман, всичко беше игра. Знаеше дали е включен предавателят на Фолкхаймер и на каква честота. Тук не знае нито как, нито кога, нито къде — и дали въобще — има излъчване; гони духове. В крайна сметка не правят друго, освен да изразходят горивото, лъкатушейки през тлеещи стопански дворове, надъвкани останки от артилерийски постове и безименни гробове; Фолкхаймер току глади с исполинската си ръка наболата четина по темето си с все по-объркано изражение. В далечината се чува тътенът на гаубиците, а немските влакове все така стават жертва на партизански нападения, мачкайки релси, преобръщайки вагони, осакатявайки войниците на фюрера и изкарвайки от търпение хората по щабовете.
Този там партизанин ли е — старецът, който реже с трион клоните на дърветата? А човекът, надвесен над двигателя? А трите жени, тръгнали за вода от барата?
Нощем пада слана, разстилайки сребърен чаршаф над пейзажа. Вернер се събужда, зъзнейки във фургона, с ръце под мишниците, дъхът му се вижда, а лампите на приемниците излъчват слабо синкаво сияние. Колко ли дълбок ще е снегът? Два метра, три? Трийсет?
„Километри дълбок — мисли Вернер. — Ще отъпкваме спомена за света, какъвто беше.“
Есен
Дъждове изплакват небето, плажовете и улиците, червеното слънце потъва в морето, запалвайки гранитните фасади от западната страна на Сен Мало, три лимузини с двойно изолирани шумозаглушители се плъзгат по улица „Де ла Крос“, беззвучни като привидения, и десетина немски офицери, придружени от хора, мъкнещи прожектори и филмови камери, се изкачват по стълбите на „Холандския бастион“ и тръгват да се разхождат в студа по крепостните зидове.