Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Пътуват по прашен път пред безкрайни поля от умиращи слънчогледи, толкова високи, че изглеждат като дървета. Стеблата им са изсъхнали и втвърдени, питите им се клатят като молещи се лица и докато опелът се изнизва край тях, Вернер има чувството, че десет хиляди циклопски очи са вперени в него. Нойман Едно спира камиона, Бернд сваля пушката от рамото си, взима втория приемо-предавател и нагазва в стеблата, за да го разположи на позиция. Вернер вдига голямата антена, сяда на обичайното си място във фургона на опела и надява слушалките.
Отпред в кабината Нойман Две казва:
— Ти май не си чукал досега, а?
— Млъквай — отрязва го Нойман Първи.
— Само чекии биеш, знам те аз.
— Както и всички в армията. Руската и немската.
— Малкият пикльо отзад със сигурност го кара на ръчна… Срам за нацията.
Бернд диктува честоти по микрофона на станцията си. Нищо, нищо и пак нищо.
Нойман Едно казва:
— Истинският ариец е рус като Хитлер, слаб като Гьоринг и висок като Гьобелс.
Нойман Две, смеейки се:
— Мамка му, ако…
Фолкхаймер казва:
— Млъквайте.
Късен следобед е. През целия ден са пътували през този странен и пуст район, без да видят друго освен слънчогледи. Вернер се разхожда из скалата, превключва обхвати, калибрира приемника, чистейки смущенията. Ефирът гъмжи от шум, ден и нощ — силен, печален, зловещ украински шум, който сякаш винаги е бил тук, още преди да измислят радиоприемниците.
Фолкхаймер се смъква уморено от камиона, сваля панталоните си и пикае сред слънчогледа, а Вернер тъкмо решава да завърти антената, когато — ясно, рязко и заплашително, като блеснало на светлината острие на нож — чува думи на руски. Один, шесть, восемь. Той подскача.
Усилва звука докрай и притиска слушалките до ушите си. Чува отново: Понима… нещо си… още нещо си… дорогой… Фолкхаймер го гледа през отворената врата на фургона, надушил, че нещо става, като че ли се е събудил от дълъг сън; както в снежната нощ в гората, когато Хауптман стреля във въздуха щастлив, че усилията им са възнаградени.
Вернер с потни пръсти филтрира честотата и в ушите му забоботва глас: Двенадцать, шестнадцать, двадцать один…, думи, които не значат за него нищо, плашеща скороговорка, прицелена право в мозъка чувството е като да бръкнеш в торба с памук и напипаш в нея бръснач; всичко е познато, непроменено и изведнъж — тази опасна реч, толкова остра, че не усещаш, докато срязва кожата ти.
Фолкхаймер почуква с огромния си юмрук по кабината на опела, за да млъкнат ония вътре, Вернер прехвърля сигнала към полевия приемник Бернд, той отчита ъгъла, връща го към фургона и Вернер се заема с изчисления. Логаритмичната линийка, формулите по тригонометрия, картата. Руснакът все още говори, когато Вернер смъква слушалките на шията си.
— Север-северозапад.
— На какво разстояние?
„Просто числа. Чиста математика.“
— Километър и половина.
— В момента предават ли?
Вернер надига слушалката до ухото си. Кима. Нойман Едно пали опела, двигателят изръмжава, между стеблата изниква Бернд, пуфтящ под тежестта на радиоприемника, Вернер прибира антената и те потеглят, без път, право през слънчогледите, мачкайки ги като килим под себе си. Най-високите са почти колкото камиона, големите им сухи пити думкат по покрива на кабината и отстрани по каросерията.
Нойман Едно следи километража и съобщава изминатото разстояние. Фолкхаймер раздава оръжията. Две карабини „89K“. Полуавтоматичен „Валтер“ с оптика. До него Бернд лентова маузера си. „Дум“, блъскат слънчогледите. „Дум-дум-дум“. Камионът се люлее като кораб в бурно море и Нойман Едно с усилие го задържа в коловозите.
— Километър и сто — казва той, Нойман Две се покатерва върху капака на двигателя и оглежда полето с бинокъл. На юг слънчогледите отстъпват пред малка градина, оплетена от ластарите на краставички. Зад нея, оградена от пръстен вал, се издига красива постройка със сламен покрив и измазани стени.
— Там, при белия равнец. В края на полето.
Фолкхаймер вдига снайпера.
— Пушек някакъв?
— Няма.
— Антена?
— Не си личи.
— Гаси двигателя. Продължаваме пеша.
Всичко утихва.
Фолкхаймер, Нойман Две и Бернд нагазват с пушките си из слънчогледите и изчезват. Нойман Едно остава на волана, Вернер е отзад във фургона. Не се чуват взривове на мини. Слънчогледите около опела поскърцват на стеблата си и кимат с угодническите си глави, сякаш в такт с някаква тъжна, беззвучна мелодия.
— Ще ги пипнем по бели гащи — шушне откъм кабината Нойман Едно.
Дясното му бедро подскача нервно. Зад него Вернер предпазливо вдига антената, не докрая, нахлузва слушалките и включва приемо-предавателя. Руснакът чете нещо, което прилича на букви от азбуката: П… ж… мягкий знак. Всеки звук сякаш е предназначен специално за ушите на Вернер: пристига, ясен и звънлив, и утихва. Подскачащият крак на Нойман Едно леко поклаща камиона, слънцето блести през размазаните по стъклата насекоми, а студеният вятър кара полето да шумоли.