Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Няма ли да се появят постови? Наблюдатели? Въоръжени партизани, които в момента се промъкват зад фургона? Руснакът по радиото е като чифт оси в двете му уши — зву… каз… вукалов… — бог знае какви страхотии разпръсква из ефира — дислокации на войски, влакови разписания… или предава на някой артилерист координатите на камиона. А в същия момент Фолкхаймер крачи през слънчогледовото поле, най-едрата и лесна мишена на света, стискайки пушката си като бухалка; толкова е голям, че постройката надали би могла да го побере; той нея — да, но не и обратното.
Пукотът от изстрелите достига до Вернер първо по въздуха. Милисекунди по-късно — и през слушалките; толкова оглушителен, че той за малко не ги дърпа от главата си. След това настава такава тишина, че изчезват и радиосмущенията; като че ли се приближава нещо огромно, призрачен дирижабъл, бавно надвисващ над главата му.
Нойман Едно зарежда пушката си.
Вернер си спомня Цолферайн: двамата с Юта клечат на тавана, френската радиопрограма току-що е завършила, стъклата подрънкват от преминаването на някой товарен влак, мъкнещ въглища, гласът на французина все още блещука из въздуха, толкова реален, че може да протегне ръка и да го остави да кацне върху дланта си.
Фолкхаймер се връща, лицето му е изпръскано с мастило. Вдига два огромни пръста до челото си, отмята назад каската и Вернер вижда, че това по него не е мастило.
— Палете къщата — казва той. — Бързо. И не пилейте нафтата. — Поглежда Вернер. Тонът му става мек, почти меланхоличен. — Ти… събери техниката.
Вернер сваля слушалките, слага каската. Хуква, лъкатушейки, през слънчогледите. Гледката пред очите му се накланя насам-натам, като че ли чувството му за равновесие не е в ред. Нойман Едно сумти пред него, мъкнейки туба с нафта между изсъхналите стръкове. Излизат от нивата и се приближават към къщата, тъпчейки през лопен и диви моркови с кафяви от сланата листа. В прахоляка до вратата се е проснало куче с муцуна върху лапите си и Вернер отначало решава, че само спи.
Първият убит е на пода, с ръка, затисната под тялото му, и тъмночервена каша на мястото, където трябва да е главата му. Вторият е на масата — килнат, сякаш заспал на едното си ухо, виждат се само ръбчетата на раната, вулгарно алени. Кръвта, изтекла по масата, е започнала да се втвърдява като изстиващ восък. Изглежда почти черна. Странно е, като си помислиш, че гласът му може би още се носи из радиоефира, вече на хиляди километри разстояние, постепенно затихвайки.
Скъсани панталони, мръсни жилетки, единият от мъжете е по тиранти; не са униформени.
Нойман Едно съдира пердето от зебло, изнася го отвън и Вернер чува как го полива с нафта. Нойман Две сваля тирантите на втория убит, смъква една плитка лук от гредата на тавана, връзва ги през гърдите си и излиза. В кухнята стои малка бучка сирене, наполовина изядена. До нея — нож с избеляла дървена дръжка. Вернер отваря единствения шкаф в стаята. Непонятни неща, като арсенал на вещица: буркани с тъмни течности, ненадписани мехлеми, меласа, лъжици, залепнали за дъските, нещо, надписано на латински — Belladonna, нещо друго, белязано с X.
Предавателят е боклук, високочестотна схема: сигурно свален от изгорял руски танк. Прилича на шепа части, набутани в кутия. Антената, забита отвън, сигурно е с обхват от петдесетина километра, надали и толкова. Вернер излиза, поглежда назад към къщата, мъртвешки бяла насред спускащия се здрач. Мисли за кухненския бюфет с неговите странни отвари. Кучето, което не си е свършило работата. Партизаните с техните горски магии и по-висшата — уви гибелна — магия на радиото. Той мята на рамо пушката си и помъква големия очукан предавател — с кабелите му, боклучавия микрофон… — през полето от посърнали цветя и слънчогледи, до опела, който чака със запален двигател, а Нойман Две и Фолкхаймер вече са в кабината. Чува гласа на д-р Хауптман: „Работата на учения, школник, се определя от две неща: неговите интереси и интересите на времето.“ Всичко в своята съвкупност е довело дотук: смъртта на баща му, безсънните часове, през които двамата с Юта клечаха край малкия детекторен приемник на тавана на детския дом, Ханс и Хериберт, криещи червените ленти под ръкавите на ризите си, за да не ги види фрау Елена, четиристотинте тъмни, обсипани със звезди нощи в Шулпфорта, прекарани в лабораторията на д-р Хауптман. Осакатяването на Фредерик. Всичко е довело до този момент, в който Вернер струпва жалката апаратура на казаците в ъгъла на фургона, сяда, обляга се на пейката и гледа как светлината от горящата постройка се надига над нивите. Бернд се качва, сяда до него с пушка в скута си и никой от двамата не си дава труда да затвори вратата, когато опелът включва на скорост и заръмжава обратно през слънчогледите.