Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Джери отговори утвърдително с цитат от "Светият Граал" на Монти Пайтън:
— Моля ви! Това трябваше да е радостен повод!
Лоръл се усмихна:
— Хайде да не се препираме и джафкаме кой кого е убил. Много ми харесва този филм! — Побутна една маслина в чинията си, протакайки, търсейки правилните думи. Невъзможно, отсъди, защото нямаше правилни думи, наистина нямаше, така че най-добре да скача в огъня: — Онази нощ на покрива ти ми зададе въпрос. Попита ме дали се е случило нещо, когато сме били деца. Някаква жестокост.
— Спомням си.
— Наистина ли?
Джери кимна утвърдително само веднъж.
— А помниш ли какво ти отговорих аз?
— Каза, че не се сещаш за нищо.
— Да, така е, така казах — тихо се съгласи тя. — Обаче те излъгах, Джери. — Не добави, че го е сторила за негово добро, нито, че навремето е смятала постъпката си за правилна. И двете неща бяха верни, но какво значение имаше? Не искаше да се извинява, категорично не. Беше го излъгала и заслужаваше да я обвиняват — не само задето беше скрила истината от Джери, а и заради онова, което каза на полицаите. — Излъгах те.
— Знам — каза той, дояждайки коричката си.
— Знаел си? — примигна Лоръл. — Как така?
— Не ме погледна, когато те попитах, и ме нарече Джи, докато отговаряше. Правиш го само когато увърташ. — Той нехайно сви рамене. — Може и да си най-прочутата актриса в страната, обаче не можеш да се мериш с моите дедуктивни способности.
— А хората си мислят, че си разсеян.
— Наистина ли? Нямах представа. Съсипан съм. — Двамата се спогледаха усмихнати, но предпазливи, после Джери попита: — Сега искаш ли да ми кажеш, Лол?
— Да, много. А ти още ли искаш да разбереш?
— Да, много.
— Добре тогава — кимна тя. — Добре.
И започна от самото начало: едно момиченце на къщата на дървото през лятото на 1961 година, непознат човек на алеята, невръстно момченце в прегръдката на майка си. Специално се постара да опише колко много майката обича момченцето, как поспира на прага само за да му се усмихне, да вдъхне млечното му ухание и да го погъделичка по гладките пухкави стъпалца; но после на сцената се появява мъжът с шапката и прожекторите се завъртат към него. Потайната му походка, докато минава през портата отстрани на къщата, как кучето разбира преди всички останали, че мракът е пропълзял насам, как лаят му стряска майка им, която се обръща, вижда мъжа и внезапно я обзема страх, как момичето в къщичката на дървото вижда това.
Когато стигна онази част от историята, в която имаше ножове, кръв и невръстно момченце, разплакано на чакъла, Лоръл си помисли, заслушана в собствения си глас, колко е странно да водят този толкова личен разговор на обществено място, но пък и колко нужни ѝ бяха шумът и гълчавата на пицарията, за да бъде в състояние да разкаже историята. Тук, в пицарията в Кеймбридж, заобиколени от студенти, които се смеят и шегуват, от умни учени, на които целият живот тепърва им предстои, Лоръл се почувства в безопасност, защитена, някак по-спокийна и способна да изрича думи, които надали би дръзнала да изрече в колежанското му жилище, думи като:
— Тя го уби. Джери. Онзи мъж… казваше се Хенри Дженкинс… той умря онзи ден на алеята пред нашата къща.
Джери я слушаше внимателно, забол поглед в покривката на масата с безучастно изражение. Сега едно мускулче на покритата му с едва набола брада челюст потрепна и той кимна леко, по-скоро да отбележи края на разказа ѝ, отколкото като реакция на съдържанието му. Лоръл почака, допи виното си и наля още малко и на двамата.
— Е, това е — каза тя. — Това видях.
Най-сетне Джери вдигна очи към нея.
— Май обяснява нещата.
— Какво обяснява?
Пръстите му потрепериха нервно, когато заговори.
— Понякога като дете виждах с ъгълчето на очите си онова нещо и тъмната му сянка ме плашеше без никаква причина. Трудно е да го опиша. Обръщах се и то беше там — ужасното усещане, че съм погледнал твърде късно. Сърцето ми биеше лудо, а нямах представа защо. Веднъж казах на мама, а тя ме заведе на очен преглед.
— Затова ли ти сложиха очила?
— Не оказа се, че съм късоглед. Очилата не ми помогнаха със сянката, но със сигурност лицата на хората станаха по-хубави.
Лоръл се усмихна.
Джери не. Лоръл знаеше, че ученият у него изпитва облекчение, че е получил обяснение за нещо досега необяснимо, само че другата му част, като син на многообичан родител, не можеше да се успокои лесно.
— Добри хора правят лоши неща — каза той и зарови пръсти в чорлавата си коса. — Боже! Ама че клише изръсих.
— Обаче е вярно — отбеляза Лоръл с желание да го успокои. — Така е. Понякога с основателна причина.