Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Да, много. А ти още ли искаш да разбереш?

— Да, много.

— Добре тогава — кимна тя. — Добре.

И започна от самото начало: едно момиченце на къщата на дървото през лятото на 1961 година, непознат човек на алеята, невръстно момченце в прегръдката на майка си. Специално се постара да опише колко много майката обича момченцето, как поспира на прага само за да му се усмихне, да вдъхне млечното му ухание и да го погъделичка по гладките пухкави стъпалца; но после на сцената се появява мъжът с шапката и прожекторите се завъртат към него. Потайната му походка, докато минава през портата отстрани на къщата, как кучето разбира преди всички останали, че мракът е пропълзял насам, как лаят му стряска майка им, която се обръща, вижда мъжа и внезапно я обзема страх, как момичето в къщичката на дървото вижда това.

Когато стигна онази част от историята, в която имаше ножове, кръв и невръстно момченце, разплакано на чакъла, Лоръл си помисли, заслушана в собствения си глас, колко е странно да водят този толкова личен разговор на обществено място, но пък и колко нужни ѝ бяха шумът и гълчавата на пицарията, за да бъде в състояние да разкаже историята. Тук, в пицарията в Кеймбридж, заобиколени от студенти, които се смеят и шегуват, от умни учени, на които целият живот тепърва им предстои, Лоръл се почувства в безопасност, защитена, някак по-спокийна и способна да изрича думи, които надали би дръзнала да изрече в колежанското му жилище, думи като:

— Тя го уби. Джери. Онзи мъж… казваше се Хенри Дженкинс… той умря онзи ден на алеята пред нашата къща.

Джери я слушаше внимателно, забол поглед в покривката на масата с безучастно изражение. Сега едно мускулче на покритата му с едва набола брада челюст потрепна и той кимна леко, по-скоро да отбележи края на разказа ѝ, отколкото като реакция на съдържанието му. Лоръл почака, допи виното си и наля още малко и на двамата.

— Е, това е — каза тя. — Това видях.

Най-сетне Джери вдигна очи към нея.

— Май обяснява нещата.

— Какво обяснява?

Пръстите му потрепериха нервно, когато заговори.

— Понякога като дете виждах с ъгълчето на очите си онова нещо и тъмната му сянка ме плашеше без никаква причина. Трудно е да го опиша. Обръщах се и то беше там — ужасното усещане, че съм погледнал твърде късно. Сърцето ми биеше лудо, а нямах представа защо. Веднъж казах на мама, а тя ме заведе на очен преглед.

— Затова ли ти сложиха очила?

— Не оказа се, че съм късоглед. Очилата не ми помогнаха със сянката, но със сигурност лицата на хората станаха по-хубави.

Лоръл се усмихна.

Джери не. Лоръл знаеше, че ученият у него изпитва облекчение, че е получил обяснение за нещо досега необяснимо, само че другата му част, като син на многообичан родител, не можеше да се успокои лесно.

— Добри хора правят лоши неща — каза той и зарови пръсти в чорлавата си коса. — Боже! Ама че клише изръсих.

— Обаче е вярно — отбеляза Лоръл с желание да го успокои. — Така е. Понякога с основателна причина.