Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Боже, Лол!

— Дали през цялото време не е била принудена да таи вината си и затова да се е превърнала в жената, която познаваме. Дали не е посветила остатъка от живота си на старанието да наме изкупление.

— Като ни бъде безукорна майка.

— Да.

— И се е получавало чудесно, докато Хенри Дженкинс не пристигнал да ѝ потърси сметка.

— Да.

Джери се умълча, между очите му се бе появила лека бръчка — размишляваше.

— Е? — притисна го Лоръл и се приведе към него. — Ти си ученият, струва ли ти се приемлива теорията ми?

— Звучи правдоподобно — бавно кимна Джери. — Не е трудно човек да повярва, че угризенията може да послужат като мост за промяна. Нито че съпруг може да опита да отмъсти за посегателство над жена си. А ако онова, което тя е сторила на Вивиан, е достатъчно лошо, разбирам защо според нея единственият ѝ шанс е бил да затвори устата на Хенри Дженкинс веднъж завинаги.

Сърцето на Лоръл се сви. Осъзна, че частица от нея е била вкопчена в надеждата Джери да се засмее, да посочи пробойните в теорията ѝ с острата показалка на невероятния си ум и да я посъветва да си отпочине добре и за малко да престане да чете Шекспир.

Той не го стори. Логичният му ум беше поел контрола и Джери каза:

— Чудя се какво ли е сторила на Вивиан, че толкова дълбоко да съжалява.

— Не знам.

— Каквото и да е, според мен си права — бавно изрече той. — Явно се е получило по-зле, отколкото е възнамерявала. Мама никога не би наранила приятелката си умишлено.

Лоръл издаде неопределен звук, като си спомни как майка ѝ заби ножа в гърдите на Хенри Дженкинс, без да се поколебае нито за секунда.

— Не би го направила, Лол.

— Не и аз не бих го допуснала — поне отначало. Обаче не смяташ ли, че може би ѝ търсим извинения, защото ни е майка, защото я познаваме и я обичаме?

— Вероятно — съгласи се Джери, — но в това няма нищо лошо. Ние наистина я познаваме.

— Така си мислим. — Нещо, което Кити Бейкър каза, бе заседнало в мислите на Лоръл, нещо за войната и за начина, по който тя подсилва страстите; заплахата от нахлуване, страхът, мракът, многобройните безсънни нощи… — Ами ако тогава е била различна? Ако напрежението от войната ѝ се е отразило? Ако се е променила, след като се е омъжила за татко и е родила нас? След като е получила втори шанс?

— Никой не се променя чак толкова.

Изневиделица в съзнанието на Лоръл изникна приказката за крокодила. "Затова ли си се превърнала в жена, мамо?", беше попитала тя, а Дороти отвърна, че е престанала да бъде крокодил в мига, в който е станала майка. Прекалено ли беше да смята, че историята е метафора, че още тогава майка ѝ вероятно е признала за някаква промяна? Или Лоръл влагаше прекалено много смисъл в приказка, чиято единствена цел е била да забавлява едно дете? Представи си Дороти онзи следобед, как оправя презрамките на прекрасната си рокля, извърната към огледалото, докато осемгодишната Лоръл я разпитва ококорено как се е осъществило това чудодейно превъплъщение. "Е, не мога да ти разкрия всичките си тайни, нали? — каза ѝ тогава мама. — Не наведнъж. Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш."