Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Казвам се Джими, между другото, и ще се оглеждам за теб по лондонските сцени.

— Аз съм Лоръл — ръкува се тя с него. — Ще се видим там.

Той се засмя:

— Изобщо не се съмнявам. Правиш ми впечатление на човек, който умее да наблюдава с очите, ушите и сърцето, с всичко наведнъж.

Лоръл кимна важно.

Мъжът понечи да си тръгне, но спря и се обърна за последен път.

— Преди да си тръгна, Лоръл, можеш ли да ми кажеш щастливи ли са родителите ти?

Лоръл сбърчи носле, защото не беше сигурна какво точно има предвид той.

— Шегуват ли се един с друг, смеят ли се, танцуват ли?

Лоръл завъртя очи:

— О, да, постоянно.

— А татко ти мил ли е?

Тя се почеса по главата и кимна:

— И е забавен. Той разсмива мама, винаги ѝ прави чай и е спасил живота ѝ, знаете ли? Така се влюбили — мама паднала от една висока и стръмна скала, била уплашена, самичка и сигурно я грозяла смъртна опасност, но татко се гмурнал, въпреки че имало акули, крокодили, а сигурно и пирати, и я спасил.

— Нима?

— Ами да. А след това хапнали миди.

— В такъв случай, Лоръл — каза ѝ онзи мъж Джими, — значи баща ти е точно такъв човек, какъвто заслужава майка ти.

После той забоде поглед в ботушите си по своя печално щастлив начин и ѝ махна за довиждане. Лоръл го наблюдава как се отдалечава, но само за малко, защото после се замисли колко ли цигански колела трябва да направи, за да стигне чак до реката. А когато майка ѝ се прибра заедно със сестрите ѝ — с чисто нов телевизор в багажника, — тя вече почти беше забравила за мъжа, който беше идвал този ден и ѝ беше помогнал да прибере кокошките.