![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Значи не ти е приятелка?
— Изобщо не — отвърна Вивиан с тон, сякаш самото предположение беше оскърбително. — Ти познаваш всичките ми приятелки, скъпи Хенри, знаеш го.
Той се взря смутено в съпругата си. После леко кимна.
— И на мен ми се стори странно, но беше много настойчива. — После той се извърна към Доли и по мрачното му лице бяха изписани всичките му съмнения и тревоги. Беше разочарован or нея. Тя го схвана прекрасно, но имаше и нещо по-лошо — изражението му издаваше антипатия. — Госпожице Смитам, благодаря ви, че върнахте медальона на съпругата ми, но мисля, че е време да си вървите.
Доли не можеше да измисли какво да каже. Сигурно сънуваше — не така си го бе представяла, не това заслужаваше, не такъв трябваше да бъде животът ѝ. Всеки момент щеше да се събуди и да установи, че с Вивиан и с Хенри се смеят, разговаряйки на чаша уиски за житейските предизвикателства, че с Вивиан седят една до друга на дивана, споглеждат се и се кискат на госпожа Уодингам в столовата, а Хенри се усмихва мило и на двете и отбелязва каква двойка са само, каква непоправима мила двойка.
— Госпожице Смитам?
Тя успя да кимне, взе чантата си и бързо мина покрай двамата на път за вестибюла.
Хенри Дженкинс я последва и за кратко се поколеба, преди широко да отвори входната врата. Ръката му ѝ прегради пътя и Доли нямаше друг избор, освен да остане на мястото си и да изчака той да я пусне. Хенри Дженкинс явно обмисляше какво да каже.
Започваше да се смрачава и Доли забеляза на отсрещния тротоар Кити и Луиза, които се връщаха от работа. Кити вдигна поглед и устните ѝ се закръглиха учудено, когато забеляза какво се случва, обаче Доли нямаше възможност да се усмихне, да махне или да си лепне ведро изражение.
— Госпожице Смитам? — поде Хенри Дженкинс и тя с усилие го погледна в очите. Говореше ѝ като на немирно дете, дори още по-зле — като на нищожна слугиня, която е забравила къде ѝ е мястото и се е отдала на безплодни фантазии и на мечти за живот много над собственото си положение. — Грижете се за лейди Гуендолин и се постарайте да не се забърквате в повече неприятности.
17
Университетът в Кеймбридж, 2011 г.
Дъждът беше престанал и пълната сребриста луна се показа през разпокъсаните облаци. Лоръл се отби първо в университетската библиотека, а сега седеше пред параклиса на Клеър Колидж в очакване да я връхлети някой велосипедист. И то не който и да е, а един конкретен велосипедист. Вечернята беше почти приключила — Лоръл прекарваше вече половин час, седнала на пейката под черешовото дърво, унесено заслушана в хора и органа. Обаче всеки момент службата щеше да приключи и от вратите щяха да се изсипят хора, всеки да вземе велосипеда си от трийсетината на стойката пред вратата и да се понесат в различни посоки. Лоръл се надяваше един от тях да е Джери. Двамата открай време споделяха обич към музиката — към онази музика, която ти помага да съзреш отговори на въпроси, които дори не съзнаваш, че си задал, — затова, щом пристигна в Кеймбридж и видя съобщението за вечернята пред колежа, тя видя най-добрата възможност да намери брат си.
И наистина няколко минути след като "Ликувайте за агнеца" на Бритън достигна шеметния си финал, хората започнаха да излизат по двойки и на малки групи през вратата на параклиса, а сред тях имаше и един, който излезе сам. Висока и дългуреста фигура, чиято поява горе на стълбите извика усмивката на Лоръл, защото наистина едно от най-простичките блаженства в живота е да познаваш някого толкова добре, че да го забележиш мигновено още от отсрещния край на притъмнелия двор. Джери се качи на велосипеда си, отблъсна се с един крак и се позаклати, преди да набере скорост.
Лоръл слезе на платното, когато той се приближи, започна дла маха и да го вика по име. Той едва не я събори, преди да спре и да се взре в нея, примигвайки в лунния сумрак. По лицето му плъзна най-прелестна усмивка и Лоръл се запита защо не идва да го посещава по-често.
— Лол, какво търсиш тук? — възкликна той.
— Исках да те видя. опитах да ти се обадя, оставих ти съобщения.
Джери поклати глава.
— Секретарят постоянно пиука, а онази червена лампичка не спира да мига. Според мен е развален, наложи се да го изключа.
Обяснението беше толкова уместно Гогик^Г Гспоред логиката на Джери, че колкото и да беше бясна, задето не е успяла да се свърже с него, колкото и да се тревожеше, че той ѝ се сърди, Лоръл не можа да сдържи усмивката си.
— Е— това поне ми дава повод да дойда да те видя. Ял ли си?