![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Дали съм ял ли?
— Храна. Дразнещ навик, знам, но се старая да го правя няколко пъти дневно.
Той разроши тъмната си буйна коса, като че ли се опитваше да си спомни.
— Хайде, аз черпя — подкани го Лоръл.
Джери забута велосипеда си до нея и двамата се заговориха за музика, вървейки към малка пицария, построена в дупка в стената срещу Артс Тиъгър. Точно където тя беше идвала тайно като момиче, за да гледа "Рожден ден" на Пинтър.
Вътре беше полутъмно, имаше червено-бели карирани покривки и на всяка маса блещукаше чаена свещ в стъклен буркан. Беше пълно с хора, но ги насочиха към свободна маса в дъното, точно до пещта. Лоръл съблече палтото си и един млад мъж с дълга руса коса, която падаше свободно над очите му, избърса масата и прие поръчката им за пица и вино. Върна се след броени минути с гарафа кианти и две чаши.
— Е, може ли да попитам над какво работиш? — попита Лоръл, докато наливаше виното.
— Днес приключих една статия за хранителните навици на младите галактики.
— Гладни ли са?
— Така изглежда.
— И са на малко повече от тринайсет години, допускам.
— Малко. На около три до пет милиарда години след Големия взрив.
Лоръл наблюдаваше брат си, докато той ѝ разказваше разпалено за извънредно големия телескоп, изграден от Европейската южна обсерватория в Чили — "Прави същото като микроскопа за биолозите", — за това, че неясните петна на небето всъщност са далечни галактики и че някои — "Невероятно е, Лол" — нямат ротация на газовете, "нито една от настоящите теории не ги предсказва", а тя кимаше и реагираше, макар и донякъде виновно, защото всъщност изобщо не го слушаше. Мислеше си как, когато Джери е превъзбуден, думите му се премятат една през друга, сякаш устата му не успява да следва достатъчно бързо красивия му ум, как си поема дъх само когато е абсолютно наложително, как изразително разперва ръце и как се напрягат дългите му пръсти, но и колко прецизно, сякаш крепят звезди на върховете си. Всъщност имаше много черти на Стивън Никълсън в единствения му син. Обаче смеха си Джери беше наследил от майка им.
Той замълча и жадно отпи от виното си. Макар да беше напрегната заради проучването, което правеше, и по-конкретно заради разговора, който тепърва ѝ предстоеше, общуването на Лоръл с Джери беше толкова неподправено, че породи у нея копнеж по нещо несъвсем определено. Заради ехото от спомена за отношенията им преди, ѝ се прииска това чувство да продължи още мъничко, преди да го развали с признанието си.
— И после какво? — попита тя. — Какво би могло да си съперничи с хранителните навици на младите галактики?
— Създавам най-новата карта на всичко.
— Доколкото виждам, продължаваш да си поставяш постижими цели.
Той се ухили широко.
— Би трябвало да е лесно — не включвам целия Космос, само небето. Само 560 милиона звезди, галактики и други обекти и готово.
Лоръл размишляваше над този брой, когато им поднесоха пиците, а уханието на чесън и на босилек ѝ напомни, че не е хапвала нито залък от закуска. Започна да се храни с упоритостта на млада галактика, напълно уверена, че не е яла по-вкусна храна от тази пица. Джери я разпита за нейната работа и между залъците Лоръл му разказа за документалния филм и за новата версия на "Макбет", в която се снимаше.
— Или поне ще се снимам. Взех си малко почивка.
Джери вдигна голямата си ръка.
— Чакай малко — взела си си почивка?
— Да.
— Какво има? — наклони глава той.
— Защо всички ме питат?
— Защото ти никога не си вземаш почивка.
— Глупости.
Джери изви вежди:
— Шегуваш ли се? Понякога ми казват, че не улавям шегите.
— Не, не се шегувам.
— В такъв случай съм длъжен да те осведомя, че емпиричните данни са в разрез с твърдението ти.
— Емпирични данни ли? — изсумтя Лоръл. — Моля те, кой ми го казва. Ами ти кога за последен път си почивал?
— През юни 1985 година, на сватбата на Макс Сирджай в Бат.
— А така.
— Не съм казал, че съм различен. Двамата с теб си приличаме — женени сме за работата си. И точно затова знам, че нещо не е наред. — Той изтри устни с хартиената си салфетка и се наведе назад към овъглената тухлена стена. — Необичайна почивка, необичайно посещение при мен — мога само да направя извода, че има връзка между тези две неща.
Лоръл въздъхна.
— Протакаща въздишка. Нямам нужда от повече доказателства. Искам да ми кажеш какво става, Лол.
Тя сгъна салфетката си първо на две, после на още две. Или сега или никога. През цялото време ѝ се искаше Джери да е до нея — сега беше моментът да го привлече.
— Помниш ли, когато отседна при мен в Лондон? — попита тя — Точно преди да започнеш работа тук.