Светлият лик на смъртта

Тя не успя да довърши, когато двамата чуха гласа на експерта Зубов:

— Ей, ало! Настася, ела тук! — Застанал на колене върху постлан вестник, Зубов въртеше в ръцете си малка сребърна фигурка. — На, полюбувай се. — Подаде фигурката на Коротков.

— Какво е това?

— Намерих го в джоба на полата й. Абе ти не разглеждай ангелчето, погледни надписа на обратната страна.

Настя дръпна сребърния купидон от ръцете на Коротков и впи поглед в тънките изящни букви: На Мила от Володя с обич.

— Каква история, а! — промърмори тя. — Как това украшение е попаднало у Лариса?

— Едно от двете — сви рамене Юра. — Или Лариса Михайловна собственоръчно е удушила горката Широкова и по някакви причини е присвоила украшението…

— Или един и същи човек е убил и двете — подзе Настя. — И по някакъв начин малко преди смъртта си Лариса е намерила фигурката и я е прибрала в джоба си. Но какво може да я е завело при убиеца? Откъде може да се познават?

— И така не върви, и иначе! — притеснено констатира Коротков. — Нищо не излиза. Само едно е установено със сигурност: Дербишов не е убил Лариса.

При тях дойде Олшански и им подаде връзка ключове, които намерил в чантата на Лариса.

— Не си губете времето тук, ами вървете в жилището на Томчак — вижте, може там да има нещо. Само че внимателно, нищо не пипайте и не местете. Когато свършим тук, и ние ще дойдем. А фигурката дай на мен — за по-сигурно.

Настя и Юра Коротков дадоха сребърния купидон на следователя и се запътиха към блока на Томчак.

— А къде е мъжът й? — вяло се поинтересува Юра. — Още ли е на вилата?

— Изглежда — кимна Настя. — Във всеки случай рано сутринта никой не вдигаше домашния им телефон, аз звъних. Включен е телефонният секретар. Знаеш ли къде се намира блокът?

— Знам. Ходил съм два пъти, разговарях и с Томчак, и с Лариса. Ей онзи е, първият след кръстовището.

Те се качиха в апартамента и дълго стояха на прага, внимателно разглеждайки пода в антрето. Ако успееха да видят някакви съмнителни следи, нямаше да влязат, щяха да дочакат експерта. Но не се виждаха никакви следи. Пред прага имаше тъмнокафяво килимче, постлано, за да си сваляш върху него мръсните обувки, а после да обуваш чехли или да влизаш бос. Чехлите — по-големи — вероятно на Вячеслав Петрович, и по-малки — очевидно на домакинята — бяха грижливо поставени точно до килимчето. Не, Лариса Михайловна определено е била спокойна, когато е излизала от къщи. Явно не е бързала и не е била разтревожена, преди да излезе. Наоколо цареше идеален ред, по полираната повърхност на мебелите нямаше и прашинка.